ЕГИПЕТ: А СЕГА НАКЪДЕ?

Киряк Цонев
посланик-арабист

През последната година вниманието на света бе насочено естествено към т.нар. арабски революции или т.нар. "арабска пролет". Тя започна от Тунис, но все пак най-мощните движения се развиха естествено във водещата арабска държава, наричана нерядко "майка на арабите", Египет, после се прехвърлиха към Либия и Йемен и достигнаха най-кървавия си твърде противоречив апогей в Сирия.
Общото, което свързва тези "революции", бе искането на уличната опозиция за сваляне на този или онзи президент. Наред с модерните използвани от бунтовниците средства за връзка и координация на действията помежду им, обща бе и първопричината, поне за повечето от тези страни, за избухналите движения - това е нерешаването на дълбоките социални проблеми от страна на досегашните власти (общото между тях бе също, че всички наричаха себе си "социалистически" или някакви синоними на тази дума). В крайна сметка много умело вината за всичко бе стоварена върху държавните или партийни глави - в Тунис, Египет, Либия, Йемен, напоследък и в Сирия. В информационна сянка останаха идентични движения в Бахрейн, Оман, Кувейт и дори в Саудитска Арабия - страни, в които не може да се говори дори за формална демокрация. Няма как да не отбележим факта, че те са активни производителки на петрол и по същество предани приятели на САЩ.

Снимка  БГНЕС
В Египет бе извършен атентат на газопровод, доставящ природен газ за Израел и Йордания. Това е 15-а атака срещу този тръбопровод от 2011 г. Има подозрения, че атентатът е дело на бойци бедуини, отговорни за атаките срещу тръбопровода, извършени след свалянето на бившия египетски президент Хосни Мубарак в началото на 2011 г.

В Египет социалните проблеми бяха особено остри. Авторът на настоящите редове е работил в тази страна до 1975 г. и тогава нейното население наброяваше около 40-45 млн. души. Според сегашната статистика на интернет, сега населението на Египет е 81 милиона души, а само жителите на столицата Кайро са повече от 22 милиона (никой не ги е броил и изглежда никой няма намерение да направи това, защото то е просто невъзможно). Иначе казано, за около малко повече от половин век населението на страната е нараснало два пъти. Като се има предвид кратката средна продължителност на живота в тази държава, предимно по

социално-икономически причини,

може да се направи изводът, че 60-70% от населението й са на възраст не повече от 30 години. Тези хора искат работа, жилища, образование, здравеопазване, социално обслужване и т.н. При това обработваемата площ, която е призвана на изхранва тази страна, практически не се е увеличила - тя продължава да заема около 6% (шест процента!) от територията на страната - практически само плодородната делта на р. Нил и тясната ивица обработваема земя с ширина 20-600 м по двата й бряга (тук има места, където буквално може да се стъпи с един крак в пустинята, а с другия - върху тази тясна плодородна ивица). Надеждите за разширяването на поливните земеделски площи (а в Египет неполивни практически няма!) в резултат на построяването на Асуанския язовир остават засега само в рамките на експериментите и се сблъскват със засоляването на вече усвоени по един или друг начин площи. Наред с това крещящи и дълбоки стават социалните различия сред населението, което подчертано се дели на бедни и богати, а за средна класа не може и да се мисли.
Разбира се, вината за тази социална трагедия трябваше да се хвърли върху някого. Не става въпрос да се оправдава бившият президент - бивш съветски възпитаник, героят от Октомврийската война с Израел 1973 г., генерал Хосни Мубарак. Публична тайна е, че той, след наследяването и укрепването на своя автократичен личен режим, ползваше щедрата американска помощ, получавана за промяната на външнополитическия курс на страната и огромните разходи по смяната на въоръжението от съветско-руско на американско (не европейско), като отделяше голяма част от печалбите в личните си каси или в касите на съпругата и синовете си (като единият, подобно на Корея и Сирия, се готвеше да го замести).

Задокеанските политически поръчки

за египетско влияние върху арабския свят, върху палестинското движение, върху арабските средиземноморски държави бяха изпълнявани доста усърдно. Обаче дойде момент, когато се оказа, че САЩ могат и без Мубарак, че той вече им е в тежест и неговата алчност и неадекватна вътрешна политика бие по американския престиж. Но този път САЩ хитро използваха не публичните военни преврати, а именно недоволството на младежта от нерешаването на социалните проблеми, която не без чужда намеса хвърли основната вина върху президента.
Така че може да се каже, че като се изключи това искане, движението на египетската младежка интелигенция практически нямаше никаква програма (както бе и положението в другите арабски страни). По американска подсказка реализираният мирен военен преврат бе насочен към успокояване на ситуацията и проста смяна на фигурите във властта, където Мубарак дотогава бе неоспорим кукловод.
Неочаквано  в сложната ситуация се намеси силата, която спокойно гледаше как демонстрантите биват разстрелвани и изчакваше времето си. Става въпрос за "Мюсюлманските братя" - практически онази сила, която навремето чрез своя активист Истанбули ликвидира тогавашния президент Садат и фактически доведе Мубарак на власт - тогава причината бе не толкова проамериканската, колкото  съвсем новата произраелска линия на трагично загиналия египетски лидер. Впоследствие традиционните лидери на "Мюсюлманските братя", организация, създадена през 30-те години на миналия век като съпротивителна сила срещу британския колониализъм, бяха ликвидирани.
Инициативата за промените в страната са предприети не от разкъсаните и анархистично подхождащи към проблемите хаотично действащи младежки групи, а от тази стройна и ефективна политическа сила, която използва дълбоката религиозност на египетския (и не само на египетския) народ, за да наложи възгледите си. Поучила се от опита в Алжир, където тя използва демократични методи за свалянето на едно модерно светско общество и изграждане на ислямистка държава. Но опитът й бе препречен от армията, която тогава използва сила за създаване на истински демократически ред, в Египет обърнаха очи към модерна

Турция като пример

за съчетание между двете.
Прави впечатление, че не някой друг, а българският външен министър, с дилетантския си подход към станалия му любим от детски години близкоизточен проблем, започна да дава на египетското общество (и не само на него) съвети как да се създаде там новата форма на ислямска демокрация, съответстваща на турския модел. Позиция повече от странна именно за български външен министър! В тази инициатива отново определено долавяме тезата, че "някой" я е подсказал на г-н Младенов, той сам едва ли би стигнал до нея. А задокеанският подсказвач бе повече от ясен.
Все по-ясно стана, че насаждането на демокрация от американски или европейски тип в ислямския свят е невъзможно, че демокрацията там ще има по един или друг начин ислямски привкус. Опитът на Тунис в това отношение бе поощрителен, но това, което стана в Либия, бе просто една страшна кървава трагедия, която продължава до ден-днешен, но за това се мълчи. Интересите сближиха предишните противници. За Египет бе ясно, че е нужна нова обединяваща фигура, несвързана с бившия режим. И тя бе намерена в лицето на лидера на модернизираните до известна степен "Мюсюлмански братя" - Мохамед Морси. Неговите крайни лозунги срещу Израел и атеизма доведоха до избирането му на президент, на когото военните предварително вече бяха подрязали крилцата с чисто антидемократични актове за съкращаване на президентските му пълномощия. Те поставиха въпроса и за нов парламент на мястото на току-що избрания, в който ислямистите имат абсолютно мнозинство и при определени условия могат да отменят подобни промени, което на свой ред да доведе до нов фактически военен преврат.
Това бе усетено от Морси. И ето - основната точка от програмата му за преразглеждане на мирния договор с Израел практически отпадна за броени часове след идването на американския държавен секретар г-жа Клинтън в Кайро, посрещната с "доматен дъжд". Това трябва да подскаже нещо, а основното е, че САЩ преразглеждат тактиката си, отношението си към ислямските организации и вече целенасочено правят разлика между ислям като религия и ислямизъм като използване на ислямската религия за нечисти политически цели.
Разбира се, отново всичко се свързва с борбата с тероризма. Но тази борба е битка с видимата страна на айсберга, тя не може да даде съществени резултати, които са свързани с дълбоките нерешени и нерешими в сегашните условия социални проблеми.

Светът е пред дилема,

а тя има социален характер. Това особено се отнася за страни като Египет. Морси практически няма програма. По-точно неговата програма е свързана с неясните му обещания за щастие, но в отвъдния свят. А хората искат решаване на проблемите си тук, на земята!
Затова бъдещето на Египет отново тъне в неизвестност. До следващата "арабска пролет", следващите улични битки, следващите козметични промени, представяни като път за решаване на проблемите. И следващите прояви на ислямисткия тероризъм, включително в България...