Есеистика

Николай ПЕТЕВ е роден на 10 август 1951 г. в с. Дреновец, Монтанска област. Завършва журналистика. Работи като гл. редактор на сп. "Родна реч", директор на издателство "Народна младеж", гл. секретар на Съюза на българските писатели, председател на СБП. Автор е на многобройни публикации в литературния и периодичен печат, на книгите: "Тук във времето" (1984), "Поезия и позиция" (1986) - преведена на руски език и издадена от издателство "Молодая гвардия" - 1987, "Фарът и неговият пазач" (1989), "Зад завесата на политическия театър" (1997), "Фарът, пазачът и вятърът" (2006). Миналата седмица бе премиерата на неговата най-нова книга "Не ме ли помниш", от която са публикуваните тук есета.

Тревите


    На Ивайло Мирчев

Заровил очи в тревите, все се питам за техния живот. Кога са родени? Логично е да са преди динозаврите. Според Библията - на втория ден. Как? Защо са толкова много? Кой ги принуждава да съхнат? И знаят ли, че пак ще избуят? Кога са по-красиви - зелени или изрусени? Дишат ли? Като трептят - от страх ли е или от вълнение? Те единствени май в природата се мият и сутрин, и вечер с росата на Бога.

И дали се питат: ДИдва ли косачът?"
Растат безшумни, за разлика от всичко друго. За разлика от хората, от реките и ветровете. Огънат ли ги, после неминуемо се изправят. И винаги заедно. При тях като че ли няма индивидуалисти. Малката трева е натаралежена, настръхнало невярваща. Възрастната - склонна към поклони, но винаги временно. Тревите дали имат чувства? Виждал съм ги да се радват, но дали тъжат?
И сигурно се питат: ДИдва ли косачът?"
Тревите да не би да са микрофони на онези милиони под тях? Ако е така, защо мълчат? Или говорят само на художници, които могат да ги чуят? А учените казват, че корените им, за разлика от тези на бурените, били къси. (Това за корените на бурените го знаем и от всекидневието.) Може би говорят с цвят, с брой, с движение. Ако не научим техния език, няма да е добре за човечеството.
И понякога навярно се питат: ДИдва ли косачът?"
Боже колко са видели... И какво! Човешки труп при някаква битка им е затварял погледа. Но са видели и любов върху себе си. Тогава навярно са били гальовни. В упор са видели напалма, който като смърт се е стоварвал върху тях, но пак, те пак са пониквали. Тревите, за разлика от всичко на света, най са вгледани в небето - дневното с висината и нощното със звездите. А представяте ли си колко е хубаво цял живот да гледаш небето?
Не е възможно да не са се питали: ДИдва ли косачът?"
Пада снегът. И пак пада, а те стоят зелени и изправени. Пробиват го. Вятърът леден ги навява, а те стоят. Гордея се с тях. И няма да загинат. Когато напролет и той си отиде, те пак ще ни погледнат и ще ни кажат: ДРисувай, художнико!
Косачът няма никакво значение.
Ти само рисувай!"


Нищета

За тази в живота и за тази на духа става дума. Нима този черен тумор е възможен в началото на ХХI век при това налично несметно богатство? И мечтите на толкоз хуманисти от историята на това странно човечество нима вятърът отвея в пустинни местности? А тя - нищетата, ни притиска, нагнетява един в друг, изцежда силите на нашата съпротива, изсича клоните на мечтателното ни разлистване.
Черно-бяла. Тежка. Изплетена от безброй нерви. И много, много грозна. Нищета. Днес.
Беден, несигурен, безбъдещен е българинът. Професори събират старо желязо, двайсетгодишни момичета разменят бяла свенливост срещу похотливи десетачки, поети се правят на нощна стража, но не на онази, а в крайградски полутъмен склад за перилни препарати, селяни умират като запустелите си ниви и като тръни времето ги отвява в ерозирали дерета. А то не се променя. Мълчи намусено. Като че ли чака нещо. Да промениш небето - за това си заслужава да се живее. Дали не чака нас? Дали ние не трябва...
Днес някой в България обича ли човека? Безпощадно ясно е, че този въпрос не се отнася за политиците. Те доказаха, че нямат нищо общо с човека на България и че граничат само със себе си. Дали пък човекът не е обичан само от някой поет? Може би... Но този въпрос също е под въпрос. Повечето от тях не завиват ли единствено в неосветените коридори на огромната човешка душа? А и това не е съвсем безполезно, нали? Но човекът, Човекът? Художниците не се ли вълнуват повече от съчетанието на цветовете? А какво става със съчетаването на човека и света?
Трудни и тежки въпроси, които се бият упорно и продължително.
Отговорите са много сложни и недостигнати.
Аз обаче знам един:
Не се уморявай, приятелю, моля те, не се уморявай. Обичай когато не те обичат, зидай, когато те разрушават, мечтай, когато цинизмът те дави. Знам, няма прошка за това, но ти не се уморявай. Този живот е единствен и го живей като единствен. Малките примери правят големия. И какво от това, че бройлерите от конвейера, оскубани и без глави, ще те гледат равнодушно или с житейското презрение, че животът може да се живее и по-удобно. Ти само не се уморявай. Моля те. Обичай, когато другите флиртуват, строй, когато е модно да се лепят картонени къщички, вдигай очи към очите на бъдещето - ще се срещнат погледите ви. И, Боже мой, ще бъде хубаво.
Знам, някой ден ще спреш. Ще седнеш на последния камък в планината на живота, ще въздъхнеш много, много уморено и ще изпуснеш: "Това можах, това правих." Но в душата ти малка ще се плискат вълните на вътрешното щастие. Но този ден като че ли е много, много далече. Може би има векове до него. И това е най-хубавото - векове стремление. Ако го няма - нищо нямаме.
Нищета.


Мемоар

Ние бяхме седмина. И бяхме силни и красиви, може би защото бяхме млади. Казаха ни: "Ето я височината. Гола е. Страшна е. Трябва да я вземете."
И тръгнахме... Странно..., не ни определиха командир. А тя бе гола, с изрусена трева. Застрашителна, защото се вбиваше в небето. Височините винаги са неизвестни.
Първите метри на открито бяха в тишина. Само вятърът свистеше отгоре надолу и единствено стъпките ни с охлузванията си нарушаваха покоя на предчувствията.
Затрещяха отгоре. Първи падна този отляво на мен. Право в челото бе ударен. Кръвта напълни сините му очи.
Заровихме глави в земята. Захапахме я. Трева и пръст. Нямаха вкус.
Не бяхме страхливи. Изправихме се. Срути се вторият, защото бе станал пръв. Очите му ме заклеваха.
Нагоре! Нагоре!
Тогава изведнъж загърмяха и отдолу.
Нашите раниха третия. Очите му ме питаха: "Защо?" Болките му бяха ужасяващи. Светът е пълен с ранени. Не искам да умирам по този начин. След малко притихна.
Тогава четвъртият ми подаде ниско по тревата слушалката на радиостанцията. Долу не я бяха изключили. Говореха за нас: "Тези не ни трябват. Отпиши ги. Има ги в списъка на загиналите."
И четвъртият тръгна надясно. Искаше да ги надхитри. Но се свлече. Не видях очите му. Далече беше, но беше искрен.
Изведнъж петият се проточи с вдигнати ръце. И пак избухна тишина. Само че... Само докато стигне догоре. Изстрел. И ни го търкулнаха обратно. Не му видях очите. Май нямаше.
Погледнах към синята вис. Никакъв бог не се виждаше. Бяхме останали само двама. Единствено на себе си можехме да разчитаме. И когато очите ни се срещнаха, усетих огромна сила - от мъст и от вяра за четиримата вече отлетели, за младостта, която няма да се повтори, за това, че някой друг решава какъв ще бъде единственият наш живот. Устните ни набъбваха от сила. Пораснахме. И поехме нагоре като великани. Стреляхме като бесни. И стигнах...
Да, на височината... А там нямаше никой... Обърнах се за шестия. Бе проснат само на няколко метра. Очите му гледаха побеждаващо, но хладно...
Тези от върха просто бяха избягали.
А онези отдолу също мълчаха...
Погледнах пак към шестия. В очите му май имаше още нещо...
Да, да... Само да си почина малко... (Тогава се пишат мемоари.)
Да, да, бъдете сигурни, момчета, непременно ще сляза долу.

2010


Не ме ли помниш...

Една сутрин, преди да се обръсна, видях в огледалото едни много, много уморени очи. Моите ли бяха? "Е, като толкова си видял, като толкова нищо не може да те изненада, като си толкова уморен, защо не си събраш багажа и да си тръгваш?" Емоцията в такива мигове надделява... И ето - седнал съм по риза на ръба на човечеството..., на ръба на времето... Багаж се оказа, че нямам. Седя и си кандилкам краката на този бряг. Чувам, че той отдолу нещо се рони, но такава е решимостта ми, че даже не се и плаша.
А там, отпред, е космосът - черен и бездънен. Да, прилича наистина на огромен киноекран. И изведнъж виждам татко си, гледащ ме с неразбиращ поглед. "Ще ти обясня, баща ми..." - оправдателно отговарям. Виждам приятели, които задават въпроса "Как си?" и недочакали отговор, отминават. Виждам Сакре Кьор, прощавам се с празен бял африкански бряг, на който бях веднъж, но съм го запечатал завинаги. А! Ето и любовите ми - първата... и последната. Те са невинни. Минават и някакви политици. Нещо говорят, но нямо. Виждам двама мои руски приятели, там, в снеговете на Сибир, в една къща... О, колко са далече... А, ето и един спомен за някакви добри дела... Овощната градина, която засадих. Но някаква мъка ми тежи... Споменът за първия ми срам (хванали са ме в лъжа). Това ли е всичко? Незнайна сила ме кара да се обърна и да видя това, което знаех, че ще видя. Децата... Те са заети със свои важни дела. Очите ни се срещат и те ми казват "О, баща ми, ще ти обясним..." Какво ли мога да им отговоря? Забавено пак се обръщам и се взирам напред - в тъмното, там трябва все пак да има още нещо?! Не е ли там победата? Празникът? Апотеозът на стремленията? Нещо, което да доказва, че не си се борил през земните си дни напразно. Идеалът? (Той винаги е неосъществен.) Но няма в тъмното хоризонт. Или както казва един приятел "Вече не се забелязва дори мачтата на мечтата". Но странно, когато затворя очи, не е толкова тъмно. Идват цветни - моите планини и моите хора. Не ги познавам, но ги знам. Живели са преди мен, с мен и след мен. Обикновени, различни и много мили човеци... Предадена, продадена, оцеляваща България. Но дотук ли? "Не е трудно да си тъжен" - ми казват те. "Трудното е в най-тъмното да видиш бъдещето. Да се изведеш в него. Ако пък можеш и нас..." Утроено се взирам, искам да съм копие, за да пробия този непробиваем екран.
Неочаквано си помислих: "А ако отсреща, в Космоса, някой също седи и втренчено ме гледа, познавайки ме докрай, даже по-добре от моите сигурно погрешни самооценки, какво ли той мисли?" Той също се казва Николай Василев Петев и май има някакви претенции... Сигурно си мисли, че искам да избягам..., че виждам вече примирено как безсмислието надвива съзиданието..., че просто съм слаб... Сигурно казва: "Този човек толкова може..."
Изведнъж някой ме докосва по рамото. Едно момиче със сини очи. Дали я познавам?
- Не ме ли помниш? Аз съм Надето... Толкова сме си говорили... Да, да, Надеждата... Хайде, хайде. Стани, изправи се.
И аз бавно се изправям, и малко виновно отивам да се обръсна...