Есеистика

Анастасия Савинова-СЕМОВА е родена в София. Завършила е НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Известно време е актриса в Хасковския и Бургаския драматичен театър, а по-късно преподавател в катедра "Сценическо движение" на НАТФИЗ. От 2010 г. - в Пловдивския университет "П. Хилендарски".
Автор е на книгите "Основи на сценическата пластика на актьора в кукления театър" (1982), "Маската в човешката цивилизация и в театъра" (2000). Предстои да излезе новата й книга "Добре дошли, илюзии", от която е настоящият текст.
 


В агенция София прес се помещава книжарницата на писателите. В нейната малка заличка периодично се излагат експозиции на художници. Наложи ми се да намина там, търсейки новата книга на Ивайло Балабанов - един не толкова забравен, колкото малко известен, световен български поет. Въпреки че, слава Богу, е удостояван с няколко литературни награди. И с няколко издадени томчета стихове. Уви, те не са стигнали досега до своята широка публика. Самият автор, родом от някъдешното с. Хухла, линее от години, покосен от тежък инсулт, в материален недоимък, с неравна битка за живот. Далеч от столицата, от суетливото потупване по рамото, от празнодумието и празновремието. Той пребивава отдалечен от света, сам със своята истина, със своята болест, със своя талант! Откъде е набирал толкова живителни сокове за блестящата си, игрива, и мъдра, и разтърсваща патриотична поезия, в която изповядва гордо своята родова принадлежност и прозрението, че "животът почва винаги от Хухла, а не започва от "Дондуков 2"...
Много изобретателност трябваше да проявя пред момичето, което дежуреше в малката зала, за да го мотивирам да ми помогне да издирим новата стихосбирка на Ивайло Балабанов. Понеже тя само замествала книжарката и нямала право да се разпорежда с книгите. Това почти дете пазеше поредната експозиция от картини на неизвестен за мен художник, тъй като не забелязах никъде табелки около тях. В залата, освен в часовете за откриване на поредната изложба, навалица от посетители не се забелязваше. Момиченцето, възможно най-скромно облечено, бе толкова дребничко, че най-едрото нещо по него бяха само очилата му - с големи, кръгли стъкла; съвсем не от ония с черните "прозорци" и модерни рамки, стърчащи някъде около прическата на всички млади "мацки". Това същество, както мяукаше с тъничкото си гласче, че няма право да се докосва до книгите, така се вслуша в моя "проблем", че неусетно пръстчето му взе да се плъзга по рафтовете. И ето, че ми поднесе малката книжка на големия поет, притисната нейде сред лавиците от подути в тържествени, дебели корици, мастити томове на мастити автори...
Още с влизането в книжарницата-галерия окото ми обаче се забоде върху няколко големи, бих казала, огромни пана. Без сюжети и персонажи, само пейзажи - в жълто, в синьо, в сфумато, с всевъзможни нюанси и невъзможно за описване рисувателно майсторство. Мащабност и магнетизъм!
Стискайки в ръце книжката на Ивайло Балабанов, питам момичето:
- Абе, на кого е тази изложба, не виждам подпис под картините?
- Ами... моя е? - отвърна то.
Първият ми незададен въпрос беше: "Божке, как се е катерило това дете по статива, кой го е повдигал да изрисува тези мащабни платна?" И каква несъразмерност, какво разминаване между огромния ръст на платната и тяхната прелест, с това малко физическо присъствие пред мен?! Как се побират такава мащабна амбиция и талант в това мъничко "нещо", скромничко свито в ъгъла на залата? Осъзнаваме ли колко несъразмерно може да бъде съотношението между физическото и духовното измерение на човека, между вътрешното му съдържание и външната му обвивка? Как ми се искаше сега да извадя отнякъде стотина левчета, за колкото навярно бяха оценени всеки от тези безценни шедьоври, за да отнеса у дома. Поне един от тях - за наслада, за поклон пред този талант, така скромно пласиращ се на "пазара". И за урок - колко често (както и с поезията на Ивайло Балабанов), големите таланти дълго очакват, а надали и дочакват признанието, което заслужават. И все пак са живи. И творят. И продължават да ни изненадват с нови победи на духа над материята!
Същият поклон отправям и към двата тома със "спортни" разкази на Иван Иванов! Един талантлив спортен журналист, самозапокитил се нейде из Америка. През годините този автор изпраща дописките си до някои от спортните медии у нас. Благодарна съм на съдбата, че ми поднесе неговите две томчета с издирени от него феноменални истории, в които тържествува човешкият дух, човешката воля и амбиция, жаждата за живот и за победа! Истории за човека, смазан от всевъзможните несгоди, драми и трагични ситуации, които животът изправя срещу него, когато поиска да го изпита, но остава величаво възправен срещу тях. Тези знаменателни книжки не са достигнали почти до никого у нас, освен до десетината близки и познати на автора. Колко незаслужена съдба и за него, и ощетената читателска аудитория. Защото тези скромни томчета са такъв мощен допинг за борба с живота, препълнени с разтърсващи сетивата и ума поуки за силата на човешката воля за победа!
Бих искала поне младите хора на България да се докоснат до този допинг за съпротива и живот.
Ето така, не се знае още с колко величави ценности сме се разминавали, и от които сме лишавани, за сметка на пошлотията, която винаги намира начин да ни застигне, да ни докосне, да ни облее?
Направих "безплатна реклама" на тези творци, които ме взривиха с високоволтовата си стойност, за да ги препоръчам на всеки, съпричастен към подобни подаръци от пратениците на съдбата за нас - простосмъртните.