07 Декември 2019събота00:44 ч.

Евгени Немиров - "модерен" и "опасно талантлив"

100 години от рождението на един от градителите на българската опера

/ брой: 225

автор:Огнян Стамболиев

visibility 1245

Изключително интересната фигура на режисьора Евгени Немиров, сина на големия наш белетрист русенецът Добри Немиров (1882-1945), е свързана предимно с Русенската опера от 1954 до 1969 г. - успешните години от историята й. Без съмнение той е един от градителите й, принос, който днес още повече натежава при този упадък на българската музикална култура.
Немиров-младши е роден на 3 юни 1916 г. в София. Завършва гимназия в Сливен и се записва да следва право в Софийския университет "Климент Охридски". По-късно става ученик на скулптура Андрей Николов и същевременно постъпва в школата на Николай Масалитинов за театрална режисура. В обкръжение на художници, скулптори и писатели като Илия Петров, Иван Мандов, Иван Фунев, Павлето, Емилиян Станев и др., той се изгражда като творческа личност. През 1954 г. става оперен режисьор в Народна опера Русе, като получава звание

режисьор по чл.9 за изключително дарование

Творец с невероятно богата, енциклопедична култура, с живо въображение, истински естет и ерудит, той издигна високо нивото на Русенската опера в сценично отношение. При това, в един момент, когато у нас режисьорите бяха сравнително малко и не всички на нужното равнище. Заедно с другия, много заслужил наш режисьор доц. Стефан Трифонов, Немиров до голяма степен определи лицето на театъра и създаде значителен брой певци - актьори, с които Русе и България с право се гордееха.
Евгени Немиров направи силно впечатление на критиката и оперната публика още с първата си постановка на "Отвличането от сарая" на Моцарт през 1954 г. Диригент на спектакъла беше Добрин Петков, изработил музикалната част много прецизно, а художник - Асен Грозев, станал известен по-късно като илюстратор и карикатурист.
Не съм гледал тази постановка и нямам непосредствени впечатления, при все, че се е играла доста сезони. От спомени на хора от публиката и от критиката мога да съдя, че е била много стилна и динамично решена, с отлични актьорски попадения: Блонда (Пенка Маринова), Кирил Захариев (Осмин), Николай Здравков (Белмонте).
Спомням си втората постановка на този режисьор - "Селска чест" от Пиетро Маскани, която се игра повече от 15 сезона. В тази определено веристична творба той преодоля натуралистичната екзалтация и сантиментализма в либретото и музиката, за да изгради един

вълнуващ, но уравновесен и правдив спектакъл

без излишни афекти и прекален мелодраматизъм. Много резултатна бе работата му с певците, представили се тук като завършени драматични артисти (Мария Бохачек - Сантуца, Борис Цветков - Туриду, Кирил Кръстев - Алфио, по-късно Ана Георгиева и Ана Ангелова - Сантуца, и  Иван Димов - Туриду).
На много голям и продължителен успех се радваше неговата постановка  "Ловци на бисери" от Жорж Бизе. Тук той се изяви още по-успешно в по-трудната и непривична за нас стилистика на френската лирична опера, при това с далечен, екзотичен сюжет. И тук, като в повечето от своите спектакли, Евгени Немиров сам подсказваше или измисляше сценографията и костюмите на своите сътрудници-художници, които само я изпълняваха. Негово дело беше и хореографията на постановката. С вкус и въображение той реши визуалната страна на спектакъла, като при това даде пълна свобода на въображението си и построи много оригинално, но и логично мизансценните композиции.
Тройката Кръстев-Здравков-Маринова тук бе изключителна в ефектните роли на Зурга, Надир и Лейла. Добре съхранена и поддържана, постановката не слезе цели 18 години от афиша на театъра, беше станала нещо като емблема на Русенската опера, записаха я за Златния фонд (дир. Любен Пинтев),

жалко, че не беше съхранена на филмова лента

Евгени Немиров сам рисуваше, моделираше, скулптираше, познаваше отлично историята на изкуствата, на литературата, музиката и театъра. Всестранната му култура личеше във всеки спектакъл, дори и в по-непретенциозните заглавия от рода на "Мамзел Нитуш" или "Имало едно време". Беше надарен с прекрасно пластично виждане, с умението да търси и намира нови форми на познатите класически пиеси. През 1965 година постави много оригинално "Дон Паскуале" на Доницети, като я реши в стилистиката на италианската "комедия дел арте". Като "театър в театъра" включи и интересно решена балетна пантомима.
 В Русе Немиров постави 19 опери и оперети. В тях, според Розалия Бикс, осъществи себе си главно в две посоки. Първата, обхващаща "произведения, които по автор, по естетика постигат въздействието си в поредица от апотеозни мигове ("Джоконда", 1958 г., "Дон Карлос", 1963 г. и "Селска чест", 1954 г.)" Другата посока, според Р. Бикс, намира израз в произведения, които са изградени върху "сплитането на различни стилистики - "Отвличането от сарая", 1954 г., "Ловци на бисери", 1955 г. и "Лакме", 1961 г." Бих подчертал, че по природа статичен и съзерцателен, Евгени Немиров пречупваше всичко видяно и чуто

през своя кръгозор на естет
 
Силни и оригинални бяха постановките на "Джоконда", "Цар Калоян" и особено на "Дон Карлос" - всяка от тях посрещната като събитие, като нещо ново и модерно на българския музикален хоризонт. Дълъг живот имаше "Дон Карлос" - повече от десет сезона, от 1963 г. до 1975 г., с няколко силни състава. Театралната форма, която потърси Немиров тук, беше графически лаконична - гола сцена, почти без декори и с малко аксесоар, а в дъното - проспекти по платна на Веласкес, строг рисунък на мизансцена, ясно очертани сценични фигури, точни и изразителни костюми и грим,  драматургично осмислено осветление. Една тънка и умна психологическа основа, върху която той изгради действието на мащабната драма на Верди и Шилер. Забележителни резултати даде и работата му със солистите, които тук се изявиха като истински драматични артисти: Евелина Стоицева (Елизабет), Ана Георгиева (Еболи), Кирил Кръстев (Маркиз Поза), Добрин Маников (Инквизитора) и Неделчо Павлов (Филип ІІ). Достоен техен партньор беше и русенският хор, воден от Николай Николаев. И ако в по-ранните си постановки бе по-разточителен и дори малко словоохотлив, в късните следваше строго предначертаната си концепция, за да остави в съзнанието ни един строен и цялостен образ на спектакъла. В тази строга стилистика бе решена и последната му русенска постановка - на "Дама Пика" от Чайковски от 1968 година. И тук успя да представи един силен ансамблов музикален театър при дълбоко психологически мотивирано проникване в мрачния дух на творбата на Пушкин и Чайковски. Упоритата му работа с артистите и особено над  образа на централния герой с тенора Михаил Мартинов, даде наистина забележителен резултати. Мисля, че неговият Герман все още не е достигнат от следващите изпълнители на ролята.
Но

венецът в русенската кариера

на Немиров бе първата българска постановка на шедьовъра на Дмитрий Шостакович "Катерина Измайлова" за Мартенските дни през 1965 година. Съзерцателен и екстатичен по природа, тук Евгени Немиров показа повече темперамент. Направи един наистина модерен, "неоперен" спектакъл, много динамичен и вълнуващ, като редица от епизодите бяха решени филмово, а актьорските постижения, не само на протагонистите Евелина Стоицева, Иван Димов, Косьо Лунгов, Михаил Петров, но и на епизодичните изпълнители, респектираха с дълбокия си психологизъм. Мрачната атмосфера на този разтърсващ спектакъл се помни и днес от изпълнители и зрители и се счита за един от жалоните в историята на съвременния български музикален театър в годините след войната. Авторът, който присъства на последните репетиции и премиерата, даде много висока оценка на русенската реализация на своята творба, оцени я като една от най-добрите, правени до този момент в света. След успеха си в Русе Евгени Немиров  реши да смени театъра и да работи на други сцени - във Варна постави оперетата "Графиня Марица", в Пловдив - "Мадам Бътерфлай" и "Прилепът", след това и в Плевен, където през 1978 г. режисира "Продадена невеста" на Сметана.

В Операта в София неговите колеги не го допуснаха

Считаха го за "модерен" и "опасно талантлив". За съжаление след Русе в другите театри не му провървя. Не постигна успех, близък до този в крайдунавската ни столица. За известно време беше в интелектуалния кръг на Людмила Живкова, работи по програми за Комитета за култура и, за съжаление, остави оперната режисура. Почина на 7 октомври 1981 година в София. Сега неговата дъщеря, немската възпитаничка Вера Немирова, родена през 1972 г., прави успешна кариера като оперен режисьор-авангардист в Германия. През 2014 г., в памет на своя прочут баща, тя реализира с успех втората русенска и българска постановка на "Катерина  Измайлова" на фестивала "Мартенски музикални дни"

Една историческа снимка - Евгени Немиров, Дмитрий Шостакович и диригентът Ромео Райчев преди генералната репетиция на "Катерина Измайлова" в Русе - 5 април 1965 г.

Сцена от "Катерина Измайлова" в Русенската опера

Бедност заплашва развития свят

автор:Дума

visibility 257

/ брой: 235

Национална стачка блокира Франция

автор:Дума

visibility 146

/ брой: 235

Алпите били база за руския шпионаж в Европа

автор:Дума

visibility 207

/ брой: 235

Кратки новини

автор:Дума

visibility 161

/ брой: 235

Боко ТВ

автор:Велислава Дърева

visibility 570

/ брой: 235

В България се имитира борба срещу корупцията

автор:Дума

visibility 245

/ брой: 235

Животът на един "шпионин"

visibility 256

/ брой: 235

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ