Франко Неро - от спагети-уестърните до кинокласиката

Олга МАРКОВА

Редом с нестихващите аплодисменти и възторга на публиката, великият артист Франко Неро, специален гост на 32-рия МФФ "Любовта е лудост", напусна България, носейки в ръце Наградата на Община Варна за цялостен принос в световното кино. А срещите с него тук дълго ще се помнят. От пресконференцията с критици и журналисти, през разговора с варненската публика, до словото му на тържественото откриване на фестивала, от което отеква в съзнанието ни перифразата на логото на форума: "В живота трябва да се втурнеш с много любов и малко лудост."
Самият той беше удивен от спонтанното споделяне на много българи (подобно на Куентин Тарантино) как са израснали с пресъздадените от него герои - Джанго, Гарибалди, Матеоти... А творческата му амплитуда обхваща повече от 250 роли във филми от всички жанрове. Завидна кариера! Неуморен труд! Кадрите на екрана припомнят "Познавах я добре" (1965) на Антонио Пиетранджели, със Стефания Сандрели; "Джанго" (1966) - култовия уестърн на Серджо Корбучи, с уникалното изпълнение на актьора като загадъчен мъж - самотен боец, пристигнал в града, повлякъл след себе си изцапан с кал ковчег; приключенската фентъзи комедия "Камелот" (1967) на Джошуа Логън, по време на която се запознава с уникалната актриса Ванеса Редгрейв и срещата с нея се оказва началото на едно значимо приятелство и любов; "Тристана" (1970) на Луис Бунюел, по едноименния роман на Бенито Перес, с Катрин Деньов и Фернандо Рей; "Последните дни на Мусолини" (1974) на Карло Лидзани; "Уважавани господа" (1975) на Луиджи Дзампа...
"Всеки има свой избор в живота - твърди Франко Неро. - Аз лично избрах пътя на истинския актьор, който е готов да поема рискове и да прескача от жанр в жанр. Той преминава през върхове и спадове, през слава и разочарование, но "върви", "движи се" ... За щастие продължавам да живея само от изкуството си. Винаги съм отказвал участие в реклами, за които понякога са ми предлагали астрономически цифри." А в съвременното кино са останали само трима актьори, които не могат да бъдат съблазнени от рекламната индустрия - Джак Никълсън, Робърт Редфорд и Франко Неро. За тях Седмото изкуство не е работа, а Мисия. И винаги са готови да участват в благотворителни кампании...
Това лято варненската публика успя да се наслади, по време на 32-рия фестивал, на последния засега завършен филм с участие на Неро - "Щастливи дни". Тази екзистенциална романтична драма, режисирана от младия италианец Симоне Петралия, очевидно изповяда собственото верую на великия артист за живота, смъртта и силата на любовта. В постигането на интимната, задушевна атмосфера на екрана от изключително значение е и участието на харизматичната му партньорка Анна Галиена в ролята на Маргарита. А драматургията на творбата е стройна и целенасочена: макар и разделени от много години по ясни причини, главните герои Антонио и Маргарита постепенно възстановяват тлеещата връзка между тях, за да напишат заедно Големия финал на живота си. Всъщност истинската любов не умира - внушава филмът.
Но до Големия финал на живота Франко Неро има още много време. В момента приключва монтажът на новия му филм "Имението", режисиран от неговия син Карло Неро (роден през 1969 г.), вече със сериозна кариера. В тази творба участва цялото му английско семейство. Явно и тук актьорът отново ще остане верен на задължителното си условие в практиката - да бяга от скуката при изграждане на красив герой, предимно победител. За него "работата в киното е истинско забавление"... Но не и печалба. "Всичко, което съм вложил на екрана, съм го загубил - споделя той. - Аз съм най-лошият възможен финансист. А киното е целият ми живот. Влизал съм в киното на целия свят, но само през Централните врати. Аз самият съм кино. Когато ми хареса един проект, прегръщам го. Все едно дали е за екран, за театър или за опера. Това е моята съдба и никога няма да я изоставя, докато все още ме искат..."
Преди сегашната "Златна Афродита" последният ми личен спомен за него датира от 1970 г., когато Джулиано Монталдо ме заведе в Рим на премиерата на филма си "Бог с нас". С главната роля в него Франко Неро свърза завинаги името си с възраждането на политическото кино в Италия. Той е водещ актьор и в последвалите творби на това направление: "Изповедта на един комисар пред прокурора на Републиката" (1971); "Следствието е приключено: забравете" (1973) - и двата на Дамяно Дамяни; "Убийството на Матеоти" (същата година) на Флорестано Ванчини; "Последните дни на Мусолини"... Едва ли някой би забравил неговото откровено и мъжко излъчване чрез персонажите му, извикващо доверие в Истината и в личностите, които воюват за нея и я постигат!

А как е стигнал до Големия екран?

"Най-важния съвет в началото на моята кариера, когато бях на 18 години, получих от младия тогава режисьор Ермано Олми, който през 50-те години снимаше документални филми - отбелязва Неро. - Тогава работихме заедно в общ офис на енергийната компания "Еdison Volta" в Милано. Като провинциален младеж (роден съм в Парма) се трепех денем и нощем да си пробия път в живота. За да не ми проличава умората от изтощителните нощни репетиции и представления, непрестанно носех тъмни очила... Като разбра за интереса ми към киното, Олми възкликна: "Какво правиш тук, бягай в Рим." Тогава столицата бе център на киноиндустрията в Италия."
В средата на шестдесетте години спагет-уестърните набират скорост в световен мащаб. Това фаворизиращо обстоятелство позволява на Франко Неро да получи от режисьора Серджо Корбучи главната роля в неговия филм "Джанго", с която той взривява световния екран. Тя става емблематична за актьора. С нея се превръща в истинска киноикона. И то още в изгрева на кариерата си!
"Джон Форд имаше Джон Уейн, Серджо Леоне - Клинт Истууд, а аз попаднах на Франко Неро" - твърди Корбучи. Съдбовно попадение!
След Ермано Олми следващата важна, решителна среща е с Джон Хюстън, чиито напрегнати драми се радват на широка популярност още през 40-те години на миналия век. Тогава, на 21-годишна възраст, Неро е асистент на един художник. Внезапно се появява друг фотограф и пожелава да му направи няколко крупни плана, които по-късно показва на Джон Хюстън. След седмица той се обажда отново, вече от името на режисьора, за да му предложи да се срещнат в един гранд хотел в Рим.
"Влязох в огромен апартамент с много красавици, които помагаха на продукцията - спомня си актьорът. - Без особени церемонии Хюстън ми каза: "Съблечи се." Започвах... донякъде. Той отново: "Още, още..." Останах по слипове. Тогава режисьорът разпореди: "Сега можеш да си ходиш." След няколко дни от негово име ми се обадиха за ролята на Авел в епичната му творба "Библията: в началото" (1966). После разбрах, че за нея Дино де Лаурентис е настоявал за Пол Нюман или Марлон Брандо."
Явно известният американски майстор е искал да покаже на екрана нови лица. Важното в случая е не ролята - достатъчно малка, а рекламата, която го лансира на първите страници на авторитетни издания като "откритието на Хюстън". Освен това режисьорът набляга на изучаването на английски език, осигурявайки му дискове със записи на Лорънс Оливие и на други личности. А в театъра актьорът се учи от Ричард Бъртън...
В половинвековната си кариера Франко Неро взаимодейства и с други крупни режисьори като Франко Дзефирели, Клод Шаброл, Елио Петри, Марко Белокио, Фасбиндер... и актьори - Бърт Ланкастър, Кари Грант, Чарлс Бронсън и преди всичко сър Лорънс Оливие. Повечето от режисьорите го определят като "кинозвяр" и споделят своето рядко удоволствие да наблюдават присъствието му на снимачната площадка.
От своя страна, аз имах рядкото удоволствие да общувам с него три пъти. Първият - през 1970 г. в Рим, когато Джулиано Монталдо ме представи след премиерата на филма си "Бог с нас"; вторият - през март 2015 г., по време на 19-ия "София филм фест", преди световната премиера на "Децата на Маам" (с негово участие) на режисьора Паоло Консорти (там се превъплъщава в образа на цар Ирод), и третият - сега, в началото на 32-рия МФФ "Любовта е лудост" във Варна. Тук успях да му подаря и една от книгите си - "Последните остават първи" (издадена от "Изток-Запад", 2019 г.), където с обширен творчески портрет съм се опитала да характеризирам неговото значимо място в територията на съвременното кино. Надявам се един ден и аз да прочета наскоро завършената му книга "Джанго и останалите", в която той споделя спомените си за видни режисьори.

Снимки Личен архив