Франко Неро от спагети-уестърните до кинокласиката

Олга МАРКОВА,
доктор на кинознанието

Отдавна очаквах среща с него. Последният ми личен спомен датира от 1970 г., когато Джулиано Монталдо ме заведе в Рим на премиерата на филма си "Бог с нас". С главната роля в него Франко Неро свърза завинаги името си с възраждането на политическото кино в Италия. Той е водещ актьор и в последвалите творби на това направление: "Изповедта на един комисар пред прокурора на Републиката" (1971); "Следствието е приключено: забравете" (1973) - и двата на Дамяно Дамяни; "Убийството на Матеоти" (същата година) на Флорестано Ванчини; "Мусолини - последното действие" (1974) на Карло Лидзани... Едва ли някой (от онези три милиарда зрители, които го познават!) би забравил неговото откровено и мъжко излъчване чрез персонажите му в над 200 филма, снимани в 40 страни из всички континенти. Излъчване, извикващо доверие в Истината и в личностите, които я постигат.
До ден-днешен актьорът е убеден, че филмите трябва да се гледат само в кинозали и то докрай. Тази максима доказват най-ярките произведения на 50-те, 60-те и 70-те години, когато италианското филмово изкуство заема върхова позиция. "Сега обаче 90 процента от 12 000 киносалона са затворили врати. За жалост чиновници, а не професионалисти четат сценарии и хладнокръвно кастрират една или друга сцена. Днес в Италия функционират около 400 кинозали със 150-200 места. А по телевизията рядко може да се види добър филм. Телевизионният зрител доста повърхностно хвърля поглед върху малкия екран, ту хранейки се, ту дискутирайки върху други проблеми. Като го питаш на другия ден за филма, който уж е гледал, той си спомня по някой епизод." Според Франко Неро за истинско кино можем да говорим непосредствено след Втората световна война, т.е. от 50-те години насам: по онова време е имало голям ентусиазъм, който вече липсва.
Как самият Неро си спомня за своята поява на големия екран: "Най-важния съвет в началото на моята кариера, когато бях на 18 години, получих от младия тогава режисьор Ермано Олми, който през петдесетте години снимаше документални филми, споделя актьорът. Тогава работихме заедно в общ офис на енергийната компания "Еdison Volta" в Милано. Трепех се денем и нощем - да си пробия път в живота. За да не ми личи умората от изтощителните нощни репетиции и представления, непрестанно носех тъмни очила... Като разбра за интереса ми към киното, Олми възкликна: "Какво правиш тук, бягай в Рим." Тогава столицата бе център на киноиндустрията в Италия."
В средата на шестдесетте години спагети-уестърните набират скорост в световен мащаб. Това фаворизиращо обстоятелство позволява на Неро да получи от режисьора Серджо Корбучи главната роля в неговия филм "Джанго". Изграждането на образа на едноименния герой - самотен стрелец, повлякъл ковчег след себе си, става емблематично за актьора. Тази роля му донася огромна популярност! С нея той се превръща в истинска киноикона. "Джон Форд имаше Джон Уейн, Серджо Леоне - Клинт Истууд, а аз попаднах на Франко Неро", твърди Серджо Корбучи.
Известен период от време Франко Неро се раздвоява между спагети-уестърните, полицейските произведения, филмите на ужасите и фантастиката, работейки със Серджо Корбучи, Дучо Тесари, Енцо Кастелари, Паскуале Скуатиери, а също и с Карло Лидзани и Дамяно Дамяни. В края на 60-те и началото на 70-те години актьорът се снима в няколко класически спагети-уестърни и италиански криминални трилъри. И макар че това участие му носи звездна слава, той се впуска в нови филмови територии, за да разнообрази репертоара си. Често се снима в различни в жанрово отношение продукции като военната драма "Битката при Неретва" (1969) на Велко Булаич; "Тристана" (1970) на Луис Бунюел, където играе с Катрин Деньов; "Денят на кукумявката" (1968) на Дамяно Дамяни, в партньорство с Клаудия Кардинале. Известният екранен майстор Сергей Бондарчук кани Неро за ролята на прочутия американски репортер Джон Рийд във филма си "Червените камбани" (1982-1983).
"След Ермано Олми следващата ми важна и вече съдбовна среща беше с Джон Хюстън, чиито напрегнати драми се радваха на широка популярност през 40-те години на миналия век, продължава актьорът. Тогава, на 21-годишна възраст, бях асистент-фотограф на един художник. Веднъж дойде друг фотограф и пожела да ми направи няколко крупни плана, които по-късно е показал на Джон Хюстън. След няколко дни той се обади, вече от името на режисьора, за да ми предложи да се срещнем в един гранд хотел в Рим. Влязох в огромен апартамент с много красавици, които помагаха на продукцията. Без особени церемонии Хюстън ми каза: "Съблечи се." Започвах - донякъде. Той отново: "Още, още..." Останах по слипове. Тогава режисьорът нареди: "Сега можеш да си ходиш." След няколко дни от негово име ми се обадиха за ролята на Авел. После разбрах, че за нея Дино де Лаурентис е настоявал за Пол Нюман или Марлон Брандо... Всъщност известният американски майстор е искал да покаже на екрана нови лица като моето и това на Ричард Харис. Ролята ми бе малка. Важното в случая беше не ролята, а рекламата. Появих се по първите страници на авторитетни издания като "откритието" на Хюстън. Така че той се оказа моят Пигмалион. Освен това настоя да уча английски. Даде ми дискове със записи на Лорънс Оливие и на други личности. Запомнях репликите почти фонетично. А в театъра се учих от Ричард Бъртън... И когато Джошуа Лоугън потърси в Лондон изпълнител на ролята на Ланселот, избра мен, по препоръка на Хюстън. Но след като каза добри думи за моята физика, добави, че английският ми език е зле. Това ме амбицира да му рецитирам фонетично творби на Шекспир повече от 30 минути. И накрая той склони!"
В половинвековната си кариера Франко Неро работи с други крупни режисьори от ранга на Франко Дзефирели, Клод Шаброл, Елио Петри, Марко Белокио, Фасбиндер. Повечето от тях го определят като "кинозвяр" и споделят удоволствието от присъствието му на снимачната площадка. От своя страна актьорът твърди: "Дългата си кариера основно дължа на чудесните взаимоотношения, които успях да изградя с всички режисьори, с които съм работил. Още преди да си отворят устата, знаех какво ще ми поискат и им го давах."
Същевременно Неро не пропуска да отбележи и факта, че съдбата му е поднесла шанса да си партнира и с уникални актьори като Бърт Ланкастър, Кари Грант, Чарлз Бронсън... и преди всичко - сър Лорънс Оливие. "За мен той е най-великият актьор; научил ме е на важни професионални максими. Веднъж ми каза: "Знаеш ли, че физически приличаш на мен като млад. И пред теб се очертават два пътя. Първият е да играеш положителен герой, което означава да участваш в един филм годишно. Но кариерата ти ще бъде скучна. И вторият - да изграждаш различни образи. Той е по-интересен и по-успешен."
В началото на 80-те Франко Неро започва да пише, да режисира и да продуцира филми. Между кинопродукциите успява да отделя време и за театралната сцена. Но и за миг не изоставя любимата си актьорска професия. Само през 2007 г. се е снимал в пет филма. А през 2012-а получава покана от Куентин Тарантино да се появи в неговия "Джанго без окови", за който се е вдъхновил от класическата творба на Корбучи.
На 9 март т.г. видният италиански актьор лично представи в кино "Люмиер" ремастерирана версия на култовия филм "Джанго" на Корбучи. Сред бурни аплодисменти той бе удостоен с Наградата на София. В програмата на 19-ия "София филм фест" се състоя и световната премиера на кинотворбата с негово участие "Децата на Маам" (2014) на режисьора Паоло Консорти. В нея Неро се превъплъщава в образа на цар Ирод, който ще се опита да убие отново Йоан, но този път (слава Богу) - със силата на словото.
 

Франко Неро в София
Снимка Пресфото/БТА