Фредерик Бегбеде подреди своите 100 книги на ХХ век

В "Първа равносметка след aпокалипсиса" ще видите един Фредерик Бегбеде, различен от онзи, когото познавате от другите му книги. Защото това не е автобиография, не е роман, а е нещо различно. Това е книга за романи, пречупени през автобиографична, много лична гледна точка, отбелязва Жаклин Вагенщайн от издателство "Колибри", което публикува книгата на български. Стоте книги на XX век на Бегбеде може и да не са всичките ваши сто книги, но то не e и задължително. Достатъчно е да откриете сред тях - един Хемингуей, друг Керуак, трети Амели Нотомб или Виржини Депант, четвърти Селинджър или Фицджералд. Да ги откриете в есета, написани в присъщия на Бегбеде безцеремонен стил на великолепен литературно-говорим език. Без да споменаваме предговора, който всеки библиофил може да си окачи на стената - още един епитет: забележителен-автор-на-предговори-който-силно-дразни-любителите-на-електронни-книги.
Фредерик Бегбеде (роден 1965 г., учил в престижни колежи, завършил политически науки, маркетинг, журналистика и комуникации, направил блестяща кариера като публицист, писател, литературен критик, телевизионен репортер, създател на литературната награда "Флора") е автор на десетина романа, сред които филмираният "9,99 лв." - безпощадна критика на рекламния бизнес, заради която го уволняват. Фредерик Бегбеде е и известен парижки денди и заклет купонджия, подобно на Марк Мароние, героя на първите му три книги: "Мемоари на един откачен младеж", "Почивка в кома" и "Любовта трае три години". Публикуваме фрагменти от предговора към книгата "Първа равносметка след aпокалипсиса".

Електронният четец прави от нас не читатели, а завеяни автомати

Книгите са хартиени тигри с картонени зъби, уморени диви зверове, които очакват единствено да бъдат разкъсани. Защо да упорстваме, защо да четем текст, написан върху подобен материал? Върху крехки, запалими, напечатани и подвързани листове без електрическа батерия? Изживяла си своето време, стара, почти пожълтяла книга, гнездо на прах, кошмар за преносвача, ти, която забавяш времето и произвеждаш тишина. Изгубила си войната на вкуса. Читателите на хартиени книги са стари маниаци, с всеки изминал ден - все по-стари, с всяка изминала вечер - все по-вманиачени. Те предпочитат да докосват вещ, която могат да вдишват, да сгъват, да анотират, да взимат и оставят където и да е, когато и да е, без да се налага да я включват в мрежата. Трагедия на сенилната възраст. Самият факт, че четем текст, написан върху хартия, ни превръща в отломки от рухнала сграда, като Монтаг от "451 градуса по Фаренхайт" на Рей Бредбъри, научнофантастичен роман, предвидил през 1953 г. света, в който живеем днес. Бредбъри описва свят, в който хартиените книги са забранени и в който плащат на пожарникари пиромани да ги изгарят. Единственото, в което е сбъркал, заслепен от нацистките аутодафета, е огънят - индустриалците си дадоха сметка, че позорният стълб е далеч по-дискретен от огнището. Останалата част от предсказанието му е на път да се сбъдне - до няколко години хартиените тигри ще бъдат заменени от плоски екрани, собственост на три американски компании ("Епъл", "Гугъл" и "Амазон"), една японска ("Сони") и една френска ("Фнак").
х х х
Хартиената книга, добре е да си спомниш, е изобретена от един германец, наречен Йоханес Гутенберг, преди шест века. Модерният роман се появява малко след това благодарение на Рабле, последван от Сервантес. Можем следователно да заключим, че заедно с изчезването на хартиената книга ще изчезне и романът - двете са свързани. Да прочетеш роман, се е искало време, кресло и подвързана книга, на която да обръщаме страниците - опитайте се да прочетете на айпод "Запленен от момичета в цвят" и пак ще си говорим. Създателите на електронната книга толкова малко вярват в романа, че текстът на Пруст, качен в нета, е бъкан с печатни и правописни грешки. Той очевидно не е бил изчетен от тези, които твърдят, че го правят по-популярен, като го дигитализират. Заместването на хартиената книга с четена на екран ще роди други повествователни форми. Те може би ще са интересни (интерактивност, хипертекст, звукова или музикална обработка, илюстрации в 3D, видеорелета...), но това вече няма да е роман в смисъла, в който го разбираме ние, нефелните читатели, старомодните маниаци, овехтелите библиофили.
х х х
Напечатаната върху хартия книга беше според Умберто Еко съвършеното изобретение. Проста, икономична, лесно преносима, трайна и удобна за боравене. Защо бихме искали да се отървем от една толкова успешна вещ? Извършител съм на осем хартиени романа, защото все пак имам вяра. Убеден съм, че романът ме е спасил, придавайки илюзорен смисъл на заобикалящия ме хаос. Романистът е отшелник, който си създава общество, но главно човек, който се опитва да оправдае съществуването си - като изопачава живота му, за да изобрети друг живот, романът внезапно му придава полезност, присъствие, подобие на организация. Романистът измисля живот, от който излиза като победител, в който се чувства по-уютно. Дори когато не бяха напълно автобиографични, моите романи ме принуждаваха да се самоопознавам. Бе нещо като психоанализа, но не толкова скъпо и по-нелепо - без оздравяване. Романът влошава състоянието ви. С романа четете коректурите на живота си. Романът ми послужи за извинение за това, че не се превърнах в самодоволен кретен. Дали това важи и за дигиталния роман? Честно, мислите ли, че слушате музика със същото внимание, откакто MP3 измести диска? Дали фактът, че ползването е достъпно, незабавно, универсално и безплатно не убива апетита ни? Не е зле да си спомним за възхитителното ровене в книжарниците, за взирането във витрините, за неосъщественото ни на минутата желание да притежаваме дадена книга. Романът трябваше да се заслужи - докато не беше на наше разположение в мрежата, той изискваше от нас физически усилия. Трябваше да излезем от къщи, за да отидем да си го изберем в място, пълно със самотни мечтатели, после да се наредим на опашка, за да си го купим, да се усмихваме на непознати, налегнати от същото страдание, преди да го пренесем в ръце или в джоба до дома си, до метрото или на плажа. Хартиеният роман беше онзи трик, който можеше да превърне асоциалния тип в светски човек, след това отново в пустинник, като го принуди да остане за миг - о, не много дълго, но все пак мъничко - лице в лице със себе си. Хартиен роман не се пишеше като текст в Уърд. На хартия не се четеше като на екран. С писалка не се пишеше, както се трака по клавиатура. Писането и четенето на хартия притежаваха бавна тържественост, която им придаваше благородство - като изравнява всички форми на писане, екранът ги прави взаимозаменяеми.
х х х
Хубавото на хартиената книга беше статусът й на уникална вещ с корица и гръбче, различни от всички други корици и гръбчета. Всеки роман беше рядка вещ - да пишеш, означаваше да произведеш тази вещ, да я изваеш, да я шлифоваш, като първо си я представиш, като я измечтаеш. Винаги съм писал с мисъл за крайния продукт, за големината, формата, миризмата му. Винаги съм изпитвал потребност да "видя" корицата, заглавието, разбира се, с моето име горе на афиша, с получер шрифт. Да четеш (или да пишеш) от таблет, означава да държиш в ръце временен пристан, миниатюрна гара, през която минават мимолетни и взаимозаменяеми произведения. Всяка хартиена книга беше различна, докато дигиталният четец е еднакъв, той не променя формата си с всеки роман.
х х х
Страниците, прочетени на хартия, бяха завоевание, да четеш, означаваше да декодираш вселена като изследовател или алпинист на човешкия мозък. Четенето на хартия беше повече от развлечение, беше победа. Спомням си каква гордост изпитвах, когато затварях "Възход и падение на куртизанките" или "Престъпление и наказание". Готово, бях ги дочел, вече знаех всичко за Растиняк или за Разколников и можех да затворя измисления им живот на коленете си със задоволството от изпълнения дълг. Електронният четец прави от нас не читатели, които навлизат в едно произведение и се впускат в непознат свят, за да избягат от нашия, а преситени потребители, завеяни автомати, нетърпеливо преминаващи от книга на книга и разсеяно щракащи с мишката. Рискът от СДВ (синдром на дефицит на вниманието), тоест тази неспособност за съсредоточаване, засягаща все повече жертви на компютрите, се умножава, когато четем на таблет, чрез който можем да получаваме имейли, да сваляме филми и песни, който притежава скайп и туийтс и какво ли не още, без да броим вирусите и повредите, които ви прекъсват насред монолога на Моли Блум. Скоро няма да можем да посещаваме мозъка на гениите, тъй като нашият ще бъде претоварен, пасивен, ако не и "бъгнат". Още Пол Моран се безпокоеше в своя "Ненужен дневник" (много преди изобретяването на айпада): "Съсредоточаването - децата би трябвало да го изучават, да имат часове по съсредоточаване; и по запомняне (единствено йезуитите са го разбрали). Човек успява, ако мисли само за едно нещо, без значение дали за герой на роман, или за начин да забогатее."