Габровски шумки от габър

Илия Пехливанов е роден на 2 януари 1941 г. в с. Горни Върпища при Царева ливада, Габровско. Кръстен в Дряновския манастир. Завършил Априловската гимназия и българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работил във в."Средношколско знаме", в. "Народна младеж" и 20 години в седмичника "Антени". Публикувал репортажи, кореспонденции и очерци в печата, "Литературная газета", сп. "Всесвит" - Киев, "Хорицонт" - Берлин и в сп. "Куриер ЮНЕСКО", сътрудничи на БНТ и БНР. Издал е "Преображения Матееви" (роман), "Дни на борба горда" (сборник с разкази на очевидци за април 1876), "Достойно есть" (грамофонна плоча с любимото песнопение на Левски), свитък "Богородичен хляб" (фолклорно християнство от Предбалкана), "Ти от кои хора си" (песните на Ирина Богданова от Царева ливада).

Втълпило ми се е веруюто на Баба Стефана:
"Нас тати тъй нъ й учил: да свързваш двата края - и богатството ти е здравето. Здрав ли си - богат си! Болен  ли си - с жълтици да се заровиш, все е същото... И да имаш малко спестени парици за паметник. Защото колкото повече имаш, толкова повече роб ставаш на имането си... То Господ може и да няма - ала народ без вяра не е народ!"
Нейният баща Киро Коняров е дългогодишен учител и черковен певец от с. Боженците. Пред училището на с. Попразите негови ученици с дарение му вдигат бюст-паметник. Има ли го другаде това?
Честит бях да чуя от нея непозната песен:
                                                  
 През Стамбола вървят, мамо,                                                
 млади габровчани,                                              
 сербез боженчани.                                                
 Врани коне ярят, мамо,                                               
 калдъръми трошат,                                                
 астрагани кривят, мамо,                                                 
 за конак си питат.

Има по света още калдъръми за трошене, види се...  
  
                                           
 Безкнижно евангелие 
        
 Сега ли, Радке, намери -                                                        
 НАВРЪХ ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК! -                                                       
 на гости, Радке, да идеш,                                                       
 на гости и на повратки.
Рядка песен, пята из селцата на Тревненския балкан. Чух и я записах на магнитна лента от железничар на спирка Бъзовец до Кръстец.
Да се знае, че из гънките на планината още се таи свободният дух на хайдути - народни закрилници. Броди сред тях и духът на тази Радка, неслучила деня да гостува у майка си в седмицата подир сватбата си.
                                                       
 Кога хайдути  излизат                                                       
 пушките си да премерват...

Не успях да го намеря из книгите това: според обичая хайдутите хващат гората тъкмо на Велики четвъртък. Изтръпва човек, като се опита да потърси смисъла.
Нали в деня на Тайната вечеря всъщност са най-големите страсти на Страстната седмица. Тогава 12-те  апостоли с Исус Христос съставят общност, в която се открива ядката на един човешки състав с основните роли в него. При това ролите се сменят: всеки може да стане при определени обстоятелства Юда; всеки може като Симон-Петър трижди да се отрече от Учителя; и всеки може като останалите въпреки всичко да си остане верен Нему.
Народът ни с особено внушение е изпращал свои лични синове в Балкана с напомняне за Христовите апостоли. Знайно е било, че лесно се пораждат вражди и недоразумения помежду им, които могат да  провалят всичко. Особено кой да води бащина дружина! Едва ли са носели те в торбите си някакво евангелие, но близките им са го представяли без книга с много по-голяма сила.

 Близо до Господа
                                           
Осемдесетгодишната баба Йона Грозева от селото Недельковци - вместо да се вайка и оплаква като всички - пееше на лекарите в Тревненската болница непознати тукашни песни. Взела ги е навремето от майка си, пяла ги по картофените ниви на Де-зе-се-то, но никой не ги беше записвал на книга или магнитофон. Една от тях разказваше: върви сватбата към черква за венчавка, булката забулена върви и  плаче - насила я омъжват за момче глухо и нямо. Рано останала тя злочесто сираче, без майка и без баща, братовите й отказват да я гледат...
Следва стихът:
                                                     
"ГОСПОД БИЛ БЛИЗО И Я ЧУЛ."
И става чудо: момчето си развързва езика! Последва сватбарско хоро.
Записах тогава и една песен,която са пели при зажънване на нивата:
"Рано е Донка ранила,/ рано хармани помела,/ помела и насадила,/ врани е коне вкарала,/ вкарала и покарала/ и на майка си думала:/ "Карай ми, мамо, конете,/ аз ще в лозята да ида,/ че ми се й грозде дояло..."/ Като в лозята отишла,/ до всяка лоза сядала,/ сядала и посягала,/ хапвала, не преглъщала./ До синя лоза седнала,/ седнала и посегнала,/ хапнала и преглътнала,/ легнала, сладко заспала,/ заспала, не се събудила.
 Доколкото ми стига университетското образование, тази песен е истински шедьовър. Тя предлага материал за разсъждения: Славейковци върху основата на старинен фолклор създават литература; подир тях даровити балканджии създават нови фолклорни образци - без повторения, стереотипни изрази в тях, с усложнен сюжет, разказвателни, с обикновена мелодия. Вторичен фолклор, неизследван от академичните фолклористи, които живеят с погрешното заключение, че в малките селища на Предбалкана не е възможно да има нещо ценно.

Отворена система

Така или иначе, като резултат на многогодишни издирвания по села, градове и архиви моята книга "Преображения Матееви" с дългото по старому подзаглавие "Повествование за невероятните превращения на Отец Матей Преображенски, наричан Миткалото, като възрожденски книжовник, пътуващ книгопродавец, народен лечител, изобретател, революционер - верен другар на Апостола Левски - с новоиздирени документи и сведения, откъси от негови съчинения и рецепти за лекове", след като бе отклонена от разни други издателства, най-сетне попадна в ръцете на Александър Миланов и излезе в издателство "Наука и изкуство" в личната за България година 1981-ва, като за целта следваше да се обогати според академичните правила с бележки под линия и цифрови означения на цитатите в нея. Драган Ничев от сп. "Пламък" я определи жанрово като документален роман (!). Лиляна Велева писа в своя рецензия, че трябва непременно да си малко луд, за да си представиш какво си е мислел Отче Матей, като е съзерцавал долината на Янтра откъм пещерата над Преображенския манастир, където се среща с Дякона - негов познайник и съидейник от Българската легия в Белград. Николай Хайтов дойде на крака в редакцията на "Антени" да поиска лично от автора екземпляр, какъвто не можеше да се намери в никоя софийска книжарница, а само в далечни градове, благодарение на общодържавното книгоразпространение. Радой Ралин призна, че е чел книгата с молив. Имаше и други отзиви.
Моят учител от Априловската гимназия Петко Тотев - подбудител и научен  ръководител на многостранните ми издирвания, написа рецензия в сп. "Български журналист" под заглавие "Преображения". И той потвърди, че "човек трябва на всяка цена да е малко луд, за да се вслушва най-напред в себе си и да избира нещо по-друго от най-печелившото".  Рецензията завършваше със заключението:
"В крайна сметка образува се отворена система с далечна и неясна перспектива."
Същата рецензия беше включена през 1988 г. в неговия сборник "Винаги има и други". В нея обаче благодарение на редактори и коректори от някогашното издателство "Български писател" заключението беше променено:
"Изградена е ЗАТВОРЕНА СИСТЕМА..." Ха сега де!
Поисках автограф върху този текст върху дарствения екземпляр от книгата. Предавам го дословно:
"Драги Илия, благодари се, че думата "система" не е сбъркана, а епитетът - от нас да мине! П.Т. 3 ХII 88."
Следващите години внесоха уточнения в написаното. Българският Кирило-Методиевски вестник "За буквите - О писменехь" продължи при днешни условия в хиляден тираж и по интернет делото на Преображенеца, като достигна понастоящем до 42 броя. Петко Тотев добави към предишните си заключения:
"Колкото и да е чудно, още един вечен двигател тръгна!"
А не е ли верността към Кирило-методиевската традиция вечният двигател на бългаскатa духовност от деветия век до днес?

(Додатък. Миткалото е известен с непрестанните си опити да построи "перипетомбил" - на Света гора, в Батошевския манастир, пролома на Янтра край Велико Търново, село Кръвеник до Ново село - център на 9-дневната република през май 1876-а.)

 
Безименни ратници

Седи майка ми до магнитофона, склонила глава до него да чува по-добре, слуша свирни и песни от ранната си младост и от висотата на своите осем десетилетия възкликва:
"И хич не е ги еня тия хора, че България нямала правителство!"
(По същото време в градове, села и колиби ехтяха по радиото оглушителни препирни от уж народни избраници в парламента, увлечени от подялбата на властта.)
Учени мъже от Изток и от Запад, затруднявани с години от разгадката на българската следа в живота на Европа, нарекоха същото "ДЪРЖАВА НА ДУХА". Смея да причисля певиците от Предбалкана за ратници от челната отбрана на тази невидима държава, по-истинска от видимата.