Гладен ходи, жаден мисли

Катя Янева

Голяма работа! То и обратното е вярно - горкият български писател си губи любимия български читател, а да търси чужди - вятър работа! Картинката е сърцераздирателна - единият пред лампа жумяща пише ли, пише, да му се неначуди човек, и с компютъра прави същото; другият, омотан в мрежата, комуникира ли, комуникира с каквото му падне, ориентирайки се слепешката в ценностите на новото време, без окуражителни попадения. И единият, и другият - видимо изтощени. Недоволни от света, от себе си и от своето битие. И нещастни, според последните световни проучвания.
Можем да съчувстваме и на българския читател, и на българския писател, а и на българския парламент, който е претоварен с отговорности, та и с черешката на тортата - закон за българския език, който един господ знае в кое парламентарно чекмедже събира прахоляка. Но да оставим парламента - там, чуваме, все още се говори на български, а заслушаме ли се, оценяваме, че в редица изявления, декларации, реплики-дуплики родният ни език е доведен до съвършенство. Освен това родният парламент ни дозволява ние да практикуваме нашата реч омайна сладка, както си щем, без забрани и ограничения, да я обогатяваме, замърсяваме и разкрасяваме според способностите си. Така че - да изключим парламента от нашите вълнения и да продължим да го облекчаваме от данъчните тежести на гърба на българската книга. И като продължим да съчувстваме и на българския читател, и на българския писател, горкия, нека се повгледаме и в единия, и в другия. Те пък толкова ли са перфектни в създалата се ситуация!?
Най-напред писателят! Нашите читателски уважения!
Писателят е или наш съвременник, да е жив и здрав, или вече се е вписал в историята. Калабалъкът, разбира се, е в днешния ден. Историята приема малцина и за удобство ги нарича класици. Ако творецът не животува в нашия прекрасен земен свят, а се е запънал в училищните програми, той лично няма никакви проблеми. Класик! Той създава проблеми. Главоболни проблеми - на институции, държавници, прости и велики граждани. От тези творци, класиците, в чудо се виждат министър след министър, даскал до даскал, учени, учащи се, издатели, читалищни деятели... ама цялата така наречена културно-просветна общественост. И патриотичните сили! Мине-не мине година - ето ти скандал, че лоши били учебниците,  необмислени програмите, че обеднели библиотеките, че много били простаците, че... мине-не мине ден - кого да изхвърлят от христоматиите, кому да сложат короната, кому да я махнат... А критическите ин-тер-пре-тации? А авторитетът на преподавателя? А политическата целесъобразност? А нежеланието на дечицата да четат? А неблагополучията с тази беднячка - родната ни реч?... И всичките тези тревоги - поради гениалните ни творци, нашата национална гордост, значи! На тях съчувствие не им трябва. Те си го имат. Те се водят по Патриарха, който заявява: "Мойте песни все ще се четат".
Съвсем друго е положението с днешните творци на художественото слово. Те са буквално повалени от проблеми, не - те са сдъвкани и изплюти от нашата просперираща стоково-парична действителност. За разлика от творците на политическите словоизлияния, за разлика от сътворяващите шо-у-тата и съответната преса. Те едва дишат в нашата китна държава. Дето беше държава на духа!
Но да отделим важните от второстепенните трудности. Главният проблем на българския писател е, че не може да спре да пише. Не може! То свикнало да се рови в човешката душица, то свикнало да мисли и да премисля, то мъчи ли, мъчи думите, не може и не може да се откаже. И какво произлиза? Ходи гладно и жадно, умолявайки за спонсориране. Отношенията му с издатели, разпространители - обтегнати, достъпът му до читателя - пълна скръб. Всичко - скъпо, трудът - не, това - писателствуването - труд ли е? А не спира българският писател, държи се, герой се пише сигурно пред огледалото! Налице е обаче и един, не бихме го нарекли второстепенен, проблем: той, българският писател, пише на български! По навик. Какъв малшанс! Българският - свещен, но слабообхватен език. Атакуван от вси страни. Оставен, както беше отбелязано, без парламентарно внимание. То и улицата вече говори и пише на чужди, може и не толкова свещени, но актуални езици, то и хлапетата отпочнаха да проговарят първом на ин-глийски, както ни се похвалват от детските градинки, то пък и простата неграмотност напредва. Яко!
Да оставим този герой и да се обърнем към себе си, към българския читател. Ние не сме една компактна, макар и оредяваща маса. Ние сме или читатели по рождение, заклети наивници, които смятаме да поумнеем, като четем, или читатели по задължение, податливи на родителски и учителски контрол, жадни да му се изплъзнат. Читателите по рождение обичат и уважават българския писател по-малко или повече от чуждия, следейки ревниво постиженията и дори - престижните, международните награди. Читателите по задължение или намират други прозорци към света, или се отдават на удоволствия, напълно различни от четенето. Нека си признаем, че ще имаме все повече неродени читатели, другояче казано - непосветени в тайнството на четенето поради неограмотяване.
Българският читател! Той е голямото пристрастие на българския писател! Голямото, най-дълбокото, сърдечното! Каквото и да се говори, българският писател първом обича българина и с все сила иска да го направи читател. Самият Паисий пише: "Българино, знай своя род и език!" Чуваме ли колко той е настойчив? В дълбока древност! От него до днешния писател какво се е променило? Всичко. А българският писател пак се домогва до вниманието на българина и понеже все пак не се усеща да е Паисий, нито пък Славейков, не може да викне "Пенчо, бре, чети!", но и някоя внимателна, почтителна уговорка не си позволява, от рода на тая примерно: "Човече, българино, европеецо, аз съм до тебе, аз те най-добре разбирам, чети ме, ще ме зарадваш... и от полза може да ти е..." Мълчи, завалията, и пише, огорчен, че читателите му се разбягват към по-модерни средства за информация и наслаждения, и той, горкият, предвижда, че е на крачка да черпи, ако някой го прочете...
А международното положение - сложно!