Горещите конфликти в нашия регион преминаха в тлеещи

Валентин Радомирски*

Балканско-Черноморският регион се оказа  пресечна точка на противопоставянето между основните геополитически играчи.
За Русия разширяването на НАТО извън формата на досегашните държави членки се разглежда като преминаване на "червена линия" и с действията си в Крим, с подкрепата на Донецк и Луганск тя даде ясен знак, че ще се придържа към очертанията от Мюнхенската реч на Путин през 2007 г. на своето виждане за региона.
През последното десетилетие все по-осезателно от Балтийско до Черно море се чувства и присъствието на Китай. Това бе затвърдено чрез стратегията "Един път - един пояс" и нейната регионална инициатива "17 плюс 1".
Отговорът на САЩ бе задействането на т.нар. стратегия "Интермариум" или "Три морета", която президентът Тръмп подкрепи във Варшава при първото си посещение в Европа и преди да отиде в Берлин, Париж или Лондон.

Пресичането в един регион на три големи стратегически инициативи

на основните геополитически играчи показва вниманието, което му се отделя в техните стратегически замисли. А в подобно противопоставяне на глобалните субекти  регионалните конфликти са важен инструмент за постигане на техните цели. Ако вземем косовския и украинския конфликт, можем да намерим сходни характеристики, но различни интерпретации на техния генезис и оттук на евентуалните подходи, на които залагат геополитическите субекти за тяхното решение.
В нашия пример и двата избрани конфликта са междуобщностни, етнически конфликти. Този вид конфликти много често проявяват тенденция към ескалация.
Често пъти икономически и властови конфликти нарочно се етнизират след проявлението им, което прикрива основната им същност. И това се използва както от глобалните, така и от местните политически играчи. В този процес преследването на конкретни интереси на индивиди и организации се представя като защита на общностната идентичност и като борба за утвърждаване на ценности. По принцип на местно ниво най-заинтересовани от изостряне на латентните етнически конфликти са кандидатите за лидери в съответните общности, а от глобалните играчи - тези, които губят конкуренцията в региона с основните си съперници.
Поради това глобалните играчи имат интерес да запазват в "замразено състояние" редица конфликти и да ги разширяват при необходимост.
Трябва да се подчертае, че политическата злоупотреба с етнически конфликти е характерна за слабо развитите и разделени общества със слаба гражданска култура и демократична традиция. А значителна част от държавите в района от Източното Средиземноморие, през Черноморския ареал до Балтийско море могат да бъдат охарактеризирани по този начин.
Очевидно е, че различните съществуващи регионални структури на Балканите и в останалата част от Черноморския ареал

не са развили достатъчно способности да се справят

с местните конфликти и да гарантират безопасното развитие на района. Така или иначе опитът при уреждането на етнополитическите конфликти на Балканите разкрива няколко важни различия при сравнението им с конфликтите в черноморските страни.
Първо, намесата на международни структури на Балканите започва във фазата на "горещия конфликт" и обикновено взема страната на губещите в този момент. На второ място, разрешаването на конфликта на международно ниво чрез ООН и ЕС се предхожда или чрез осъществяването на мащабна военна намеса на НАТО, както беше в Босна и Херцеговина  (БиХ) и в Косово, или чрез пряка политическа намеса на съюза в зоните на конфликта - примерът тук е Македония.
В постсъветското пространство досега това не се наблюдава, защото Русия не желае международна организация да заеме нейното място и да ограничи нейните интереси в Кавказ. Русия често пренебрегва усилията на ЕС и ОССЕ, като провежда паралелно едностранно посредничество, без да ги информира. Всъщност Руската федерация като многонационална държава не желае разширяването на етнически конфликт в своята периферия, защото такъв конфликт означава пряка вътрешнополитическа заплаха за националната й сигурност.
На трето място, документите, регулиращи отношенията между балканските страни в конфликта, се разработват от международните посредници, а не от участниците в конфликта. Характерен пример в това отношение е Дейтънското споразумение.
Докато в конфликтите в постсъветското пространство самите участници в конфликта под една или друга форма вземат участие в този процес.
Тук можем да отбележим, че в азерско-арменския конфликт ролята на посредник играе т.нар. Минска група. Първоначално членове на Минската група бяха Беларус, Германия, Италия, Швеция, Финландия, Турция, Армения, Азербайджан, Франция, САЩ и Русия. В самото начало тази група беше доминирана от по-малки и незаинтересовани страни, което имаше както позитивна, така и негативна страна. Позитивното се свързва с доверието спрямо посредническите действия, доколкото държави като Швеция, Италия или Финландия нямат особени интереси в Южен Кавказ. Но оттук произтича и негативното, защото те могат да бъдат единствено и само посредници, но нямат механизми, с които да подтикнат воюващите страни да заемат по-компромисна позиция. Това обстоятелство доведе по-късно до редуцирането на посредника до т.нар. "тройка" от съпредседатели, включваща САЩ, Русия и Франция. Когато през 1993 г. карабахските арменци достигнаха до иранската граница и така възникваше опасност от интернационализация на конфликта, в който директно можеха да се намесят Техеран и Анкара, Турция заедно със САЩ и Русия оказваха натиск върху воюващите страни да приемат тяхното посредничество чрез тогавашното Съвещание за сътрудничество и сигурност в Европа (СССЕ).
С други думи, за разлика от балканските конфликти влиянието на военни и политически организации е сведено до минимум, а

посредничеството се осъществява от глобалните и регионалните суперсили

Това обаче води и до сблъсък на техните интереси в региона и затруднява решаването на дадения конфликт.
На четвърто място, предложените модели за решение на конфликтите на Балканите не отчитат равнопоставено интересите на участниците в конфликта, павирайки и защитавайки само позициите на онези, които (по някаква причина) са патронизирани от Запада. Тази констатация, ако не елиминира напълно, то поне значително затруднява прилагането на сходни модели в постсъветското пространство.
Пето, реализацията на предложените модели на Балканите изисква постоянно международно военно и политическо присъствие и строг контрол. И тези мерки са включени в съответните документи от международните структури. Това обаче от руска гледна точка е недопустимо в непосредствена близост до нейните граници, а част от черноморските конфликти са именно в такива райони.
В крайна сметка по мое скромно мнение двата модела, прилагани в Западните Балкани - в Косово и БиХ, -  не доведоха до стабилизиране на положението в конфликтните зони, а само увековечиха разделението между враждуващите страни, трансформирайки го от активна в спяща фаза. Няма ефективна комуникация и продуктивна интеграция в рамките на прилаганите модели за регулиране на конфликтите нито в БиХ, нито в Косово.
В резултат на това моделите за уреждане на конфликти на Балканите наподобяват модел, разширяващ външното присъствие в региона, особено това на НАТО и други структури, представляващи западните (особено американските) стратегически интереси. И Русия охотно или неохотно прие този подход на Балканите.
Но ситуацията в Черноморския регион е различна, защото руската позиция е различна. Ето защо балканският опит за справяне със замразените конфликти не е приложим най-малко в краткосрочен план за конфликтите в Черноморския регион.
За тях международната общност трябва да търси нови подходи за преодоляване на констатираните недостатъци.

*Авторът е дългогодишен дипломат, бил е на дипломатическа работа в Лондон и Москва, посланик в Румъния (2009-2012) и външнополитически съветник на правителството (2005-2009). Той е съосновател на Българското дипломатическо дружество. Предоставеният текст е част от доклада му по темата, изнесен наскоро на конференция в София, организирана от Черноморския институт. Публикуваме го със съкращения, заглавията са на "Дума".