Григор Пърличев... агент на българската пропаганда?

Камен МИХАЙЛОВ   

    В българското публично пространство периодично се повдига въпросът за липсата на престижна международна награда, присъдена на наш писател или поет. Разбира се - на първо място се има предвид Нобеловата. Споменават се различни истории и перипетии, свързани с имената на Пенчо Славейков, Иван Вазов, Блага Димитрова, Йордан Радичков, Валери Петров. Съжаленията са толкова по-големи, тъй като българите са останали сами в това отношение както сред балканските, така и сред славянските народи.
Съществува обаче един факт, за който, уви, малко се знае, а и още по-малко се говори. Той представя невероятния успех на 30-годишния поет от Охрид Григор Пърличев, студент в Медицинския факултет на Атинския университет през 1860 г. По това време той решава да участва в ежегодния поетически конкурс, който е средищно събитие в гръцкия и балканския културен живот. За това съдим от значимостта, която самите гърци са му отдавали, живеейки в своето новоосвободено кралство. Конкурсът е бил неотменна част от общонационалния празник и грижливо организираните общонародни чествания. Всяка година на 25 март, след специалната церемония в катедралната църква "Св. Ирина", където се провеждала моноенклисия - едновременно богослужение с всички архипастири и при присъствието на целия политически и културен елит - тържеството се пренасяло в университета, където председателят на комисията-жури прочитал протокола и следвало увенчаването на наградения с "Омировия лавров венец". Наградата била само една и била свързана и със сериозен паричен еквивалент за времето си - 1000 драхми, без да споменавам славата и допълнителните възможности, които носела. Основателят на поетическия конкурс - Ралис, гърците наричали "възстановител на олимпийските игри" - имайки предвид състезанието в поезия на участниците.

Факсимиле от гръцкото издание на "Сердарят"

На конкурса за 1860 г. били предложени 14 творби, като сред имената на авторите личат такива на изтъкнати университетски професори и столични поети. Разбира се - всички творби се представят на новогръцки език, който по това време съществува в две основни форми: катаревус (архаизирана) и димотики (говорима). Пърличев използва за своята поема катаревус. Перфектната му употреба в творбата не извиква никакви съмнения относно националността на конкурсанта. Гръцките вестници впоследствие така и ще интерпретират името му - Григориос Ставридис Парлицас. Няколко дни след като председателят Ал. Рангавис прочита решението на комисията, в канцеларията на университета протича интересна процедура - идентификацията на поета. Пърличев е трябвало да доказва своето авторство, като разшифрова зададените в текста кодове, а след това - да рецитира откъси от своето произведение.
А по повод награждаването в. "Меримна" обнародва следния репортаж (в превод на К. Топалов): "Множество слушатели - мъже и жени - изпълваха двете свързани помежду си и много обширни зали на университета. Министри, депутати, сенатори и много  високопоставени военни и политици бяха също на церемонията. Всичко бе много хубаво наредено и подходящо за тържеството. Редът на церемонията бе поддържан от двама студенти от университета, които под ръководството на секретаря на университета посрещаха благоприлично и достойно пристигащите. Около единадесет и половина преди обяд докладчикът на конкурсната комисия господин А. Рангавис обяви нейната преценка. След това ректорът на университета, изкачил се на катедрата, каза: "В увенчаната поема "Сердарят" не се намери листче, така че не можем да обявим името на венценосеца. Но понеже в пролога на поемата той поиска половината от наградата да се даде за някое благочестиво дело, комисията реши да я отпусне на някой от студентите на Теологическия или Филологическия факултет. Другата половина от паричната награда остава в канцеларията, докато се установи самоличността на поета. За това се дава срок от един месец".
След установяването личността на "увенчания поет" се разразява скандал.  В основата му е тъкмо етническата принадлежност на наградения. Предлагат му се съблазнителни възможности, ако потвърди, че е грък. Сред тях са кралска стипендия за Оксфорд или Берлин - по избор, стремителна кариера, почит. Пърличев отговаря публично на един от своите обвинители проф. Орфанидис: "Казваш, че съм българин. Да,  не се отричам от народността си!" Това става, след като е прозвучала злостната фраза "агент на българска пропаганда". Дори само тези две свидетелства са достатъчни, за да заглъхнат всички пропагандни спорове. В тях проличава за какъв се смята самият Пърличев, и за какъв го смятат другите. Към това може да се добавят единствено драматичните криволици на собствената му съдба - преследванията, затворите, опитите за убийство - всичко само поради една причина: твърдата воля да замени властващия гръцки език в училищата и църквите на Охрид, Битоля, Солун, Прилеп с български; разказването на българска история "при всеки удобен случай".
Цели шест месеца продължават статиите "за" и "против" талантливия българин. Тези, които доскоро са говорели за стиховете му, че са "истински бисери", сега започват да ги подлагат на съмнение. Тогава увереният в своите сили млад мъж предизвиква противниците си на поетически двубой - свободна интерпретация в стихове на зададени теми пред слушатели. Те обаче не дръзват да се явят. Пърличев втори път отправя публично поканата си - този път чрез вестник "Атина" от 15 юни 1860 г. И отново страхливо неяваване. Случилото се до такава степен завладява умовете и сърцата на съвременниците, че последните отгласи по скандалния конкурс заглъхват чак през 1866 г. В сложната битка срещу честолюбивите си и шовинистично настроени противници Григор Пърличев остава сам. На негова страна се обявяват достойните и обективни гръцки интелигенти, които подчертават, че тази награда е великолепна възможност за балканско културно сътрудничество. Българските вестникари не обелват нито дума. С голямо закъснение единственият, който отдава дан на поетическата победа, е Петко Славейков в своята "Македония". 


Ако намерите някаква хубост, възнаградете я с усмивка

Писмото-обръщение на Григор Пърличев до университетската комисия, която разглежда и оценява предложените стихотворения

    "Уважаема Комисия!

    Дошъл в Атина по диогеновски, поставям под отвеса на Вашата преценка първото си поетическо произведение "Сердарят", любопитен да науча дали мнението, което съм съставил от известно време за себе си, се оправдава донякъде или е рожба на младежко самохвалство, което е по-вероятно. И ако пък стиховете ми приличат на гарванско грачене, както ми се струва сега, то, оценявайки, не ми се присмивайте, моля Ви, а ми го посочете по подходящ начин и бъдете сигурни, че никога повече няма да Ви обезпокоя, защото в края на краищата не искам Гърция да отглежда повече поети, отколкото земеделци. Кой знае обаче дали Вие не ще намерите в тях повече хубост, отколкото аз, който съм ги чел много пъти? Композицията е много проста, признавам го, но много проста е и темата. Необичайно е може би и това - да разказва делата на героя един мъж, който е враг, пред народа, събран и бързащ да оплаче и погребе героя. Ала това е срещано в най-разнообразни варианти в почти всяка трагедия на древните; така също е извинителна, може би, и честата употреба на омировски идеи. Ако пък случайно, ако, казвам, тая година замълчат лебедите на Касталия и, разбира се, онзи атлет Орфанидис, вълкът на поезията, ненаситният Кронос на наградите и следователно, ако, казвам, стиховете ми се счетат достойни за наградата, о, тогава какво златно дело! Ала понеже това е малко трудно, запазвам желанието си, не се разкривам в голямо предисловие и очаквам решението Ви с уважение и без предубеждение. Ако обаче намерите в стиховете ми някаква хубост, желая да възнаградите поне с една малка бащинска усмивка бденията и трудовете, които съм положил, било обикаляйки по полето, било затворен в бедната ми колиба; защото Ви ги предложих не заради себе си, а заради Гърция, и ако не намерих доброто, то поне го потърсих. Г.С.П."