И помени, пътниче, с добра дума човека

Найден Вълчев

Ето, че минава вече година, откакто Първан Стефанов си отиде от нас, а малко преди това...
Беше 31 август на 2012 г., събота, бях публикувал две стихотворения, за които в понеделник той се задяваше по телефона: - Четохме, четохме... Браво! Особено за малкото.
И още много думи за това, за онова, за новости от видяно, чуто, прочетено, което беше обичайно в телефонните ни общувания.
- Какво ново написа? - го питам.
- Написа?... От четири месеца оня ден за първи път поизлязох за малко. Не ме навестяват вече ни идеи, ни хрумвания. Както казват сърбите - нища нема, нища.
Редица години, когато напишеше нещо, когато преведеше нещо, идваше у дома, четяхме го с молив в ръка по веднъж, по дваж. Нали всеки път носеше бутилка бяло вино - пийвахме, даваха ни нещо от хладилника, приказвахме. Идваше и в Драгалевци - завързал през челото си кърпа, като селянина на Владимир Димитров-Майстора, търсеше "маршрути" за движение, за ходене - заради тромбофлебита. Веднъж ни завари с работника да заравяме канавката на подземния кабел за електричеството. Додето да разменим дума, селянинът му със селянин беше си намерил лопата, включи се в нашата бригада и след малко бяхме под сянката.
Три неща бяха неговият живот: да пише стихове, да е пленник на театъра, да превежда други поети. След като се бяха явили строфите за конгоанската негърка, за Берендевската църква, след като така шопеновски бе прозвучала неговата любов за Анна-Мария - от 1966 до 2011 г., неговото перо претвори на български език Галчински и Брюсов, Сергей Есенин и Десанка Максимович, Тувим и Ружевич, Михаил Светлов и Карол Войтила, в последно време Душко Трифунович, Анна Саед Шах, Ина Лисянская и очаровалия го лагерник Варлаам Шаламов. На всичко ме обявяваше негласния редактор, за наближаващата му юбилейна година му казвах да готви том избрано.

Снимка личен архив на автора
Наздравица за приятеля и поета Първан Стефанов (вдясно долу). Прав с чаша в ръка - Найден Вълчев заедно със съпругата си Минка Долапчиева


- Гранитски ще ме издаде ли?
- Е, как!?
Месеците минаваха, Гранитски очакваше тома, Първан го готвеше и хоп! - томът се появи, издаден от "Жанет 45" в Пловдив. Така решил, така го направил. Пък и сам бях чувал как Божана Апостолова му казваше "моят любим поет". И той ми донесе книгата с "На Найден за дългото приятелство и кратките недоразумения"...
Писал съм за поета - за стихосбирките му, в тези редове само се връщам към края на август 2012 г., който беше начало на неговите страдания. Не се чувствал добре, но понеже внукът му щял да отлита за Германия, където е студент, Първан се облякъл, приготвил се да отива на летището да го изпраща. - Но хич не ме бива, рекъл. И го убедил да си остане вкъщи. На следващата сутрин бил още по-неразположен, почнал да губи ориентация, говор и линейката долетяла. Както казах, разговаряхме преди три дни, а след още два случайно се срещнахме със жена му - професор Надежда Драгова - пред метростанцията на стадиона, и тя изхлипа:
- Молете се за Първан, получи инсулт, в кома е, в болница "Свети Наум" е...
Отидохме със жена ми в часа за свиждане, там заварихме Надежда, дъщерята, внука. Чакаше се дълго, не пускаха, "по един от семейството"... Надежда беше превъзбудена и от случая, а и идваше от среща с президента на републиката Плевнелиев, нали тя е големият паисиевед у нас, подготвяла се програмата "Двеста и петдесет години от появата на Паисиевата история".
След като се разотидоха посетителите, се примолих като идващ "от Съюза на писателите" и в седма стая видяхме в бялото легло обвързан със жички и тръбички и какво ли не рухналия поет. На изкуствено дишане, със затворени очи - спеше ли, не спеше ли, не можеше да се познае.
- Първане, Първане...
- Не, не се опитвайте да го заговорите - ми каза лекарката. - Нито ви чува, нито би могъл да ви усети, поражението е голямо.
Първан пролежа в тази седма стая четири месеца. Като гледам в черното си бележниче - посетил съм го десет пъти. На шестия път, когато стояхме до него с Надежда, той леко потрепна с лявата си клепка.
- Може би...
Но и на следващата среща лекарката пак каза:
- Няма движение в статуса. Ни нагоре, ни надолу.
- Но той вече гледа с отворени очи.
- Въпреки това.
Беше обрасъл с мустаци, с брада. Разчу се между колегите му за него, знаеха, че го посещавам, питаха ме "как е". "Няма движение" отговарях с отговора на лекарите, които със сестрите, с целия персонал денонощно се грижеха за болните.
- И той все така се измъчва? - казвах.
- Не, той нищо не усеща, не вижда, не чува...
- И вие се измъчвате...
- На нас това ни е работата, но поражението е тотално, ударен е главният нерв.
Валери Петров - лекар човек - не ме окуражи, когато му казвах за състоянието на поета.
Излезе моят том от Попътните срещи, в който бяха страниците за Първан. Занесох му го, показвах му го - той гледаше с бистро отворени очи, но все едно, че показвах книгата на желязното легло.
Настъпи последният срок, в който по направление болният можеше да остане в болницата. Семейството му трябваше "да си го прибере". Вкъщи? В хоспитал? Къде, как, скъпо ще струва...
- Там ще го уморят! - прокоби жена ми.
Не, обстановката и там била като в болницата, лекари, сестри - същите грижи, но подир дни след преместването в хоспитала в "Надежда" Първан се откъсна от света на живите. Без да може да им каже последната си дума, без да може да им рече сбогом...
Българийо мила, земя на герои.
А как живя дотогава, до кончината си? Както всички. Но и така: в лятото, преди да почине, Русия награди десетина български поети, превеждали нейни автори. Маяковски, Блок, Есенин... Орден "Сергей Есенин" получих заедно с други двама български преводачи. Разказвам на Първан за списъка, за церемонията, и той, обиден, този път дръзко се гневи: - А бате Първан, първият и май най-много превеждалият рязанския поет?
Но нали беше напуснал Съюза, членуваше в Сдружението - него го нямаше в списъка...
Преди години беше - и у нас стана известно, че новоизбраният папа Йоан Павел II - това е полският поет Карол Войтила. Поради голяма заетост Петър Караангов не се нагърби да преведе стиховете му, пое това дело Първан Стефанов. Още повече, че се познавали от времето, когато той живя в Полша и в Краков беше Анна-Мария. Книгата на Войтила излезе. Председател на Народното събрание тогава беше Александър Йорданов. Зазвъняха телефоните, не знам как стигна и до мен - Йорданов ще кацне на летището в София отнякъде, ще смени самолета и ще отпътува за Рим, и добре е делегацията да занесе на Светия отец книгата му, претворена на български език. Та да се занесат веднага екземпляри на летището. А преводачът - е, преводачът...
Карол Войтила бил доволен и радостен, че талантливо е преведен от талантливия наш поет.
След още години папа Йоан Павел II беше гост в нашата страна. Церемонии, молитви, преговори, срещи, ръкостискания. Е, не с преводача, преводачът...
Докато беше жив папа Йоан Павел II, всяка година българската делегация за Кириловото поклонение го посещаваше във Ватикана. В делегациите имаше политици, духовници, писатели, художници, до преводача му ред не дойде...
Дойде смъртта... И ми идват наум двата стиха на Иван Радоев: "И помени, пътниче, с добра дума бавно убитите"...
Вестници и списания публикуваха най-хубавите му стихотворения, издания, радиа, телевизии се разделяха с покойника. Това беше миналата година по това време. Как е хубаво, че усещаме - със стиховете си, милият поет е все тук, все при нас. Тъжна утеха, но утеха все пак.