Има и такива лекари

Ако за пореден път перифразираме изречението от Търновския надпис на хан Омуртаг - човек и добре да живее, рано или късно попада в болница. Е, това се случи и с мен в края на годината, която планирах да изпратя с много настроение и танци, както се полага. Но графикът ми внезапно се промени и се озовах в Клиниката по артроскопска травматология при Военномедицинската академия - МБАЛ София. Влязох със смесени чувства - от една страна, с надеждата, че отивам за добро и там ще премахнат мъчителната болка, от друга, с известно притеснение заради различни четени, гледани и слушани истории по медиите и от близки и познати, напатили се по здравни заведения из София и страната. Предубежденията ми моментално се изпариха при срещата ми с медиците, които работят в клиниката, ръководена от доц. д-р Антони Георгиев, свойски наричан по форумите от благодарни пациенти Тони Георгиев. С моя проблем се заеха изключителните хора д-р Владимир Русимов, д-р Владимир Стефанов и д-р Кирил Тимчев - анестезиолог, но по време на престоя ми там установих, че всички лекари, медицински сестри, санитарки и санитари в отделението се стараят да вдъхнат на болните кураж, да ги обградят със спокойствие, внимание, грижи. Става дума не само за признати професионалисти, които компетентно ви лекуват, а че го правят с такава всеотдайност, сякаш сте единственият пациент, когото са чакали. Макар за тях да сте например второ легло, 13-а стая, защото едва ли могат да запомнят имената на десетките страдащи, на които оказват помощ и връщат здравето.
Питам се на какво се дължи това - защо в тази клиника цари ред, чистота и загриженост към пациентите, а на други места не е така. Не знам къде какви заплати получават здравните работници, доколко условията, в които работят, влияят на отговорността, отношението и поведението им към пациентите, дали здравата и ведра атмосфера в дадена болница или отделение е въпрос на подходящ подбор на екипа или на умелото му ръководене... Вероятно причината е комплексна. И това не е единственият пример от моя личен опит с докторите. Пред кабинета на лекуващия ми лекар-ортопед д-р Здравко Стефанов в Студентската поликлиника винаги чакат по 15-20 души - от най-млади до най-възрастни. На всекиго отделя нужното време за консултация, манипулация, изследване на конкретния проблем. При него приемното време е само условен надпис на вратата, защото никога не си тръгва, преди да е прегледал и последния пациент. Такава е и личната ми лекарка д-р Ангелина Белчева, която цели фамилии си избират за джипи, а тя знае поименно всичките си "подопечни" и познава болежките и дори личните им истории.
В социологическо проучване, огласено тези дни в медиите, се отбелязва, че 29 процента от запитаните нямат доверие в лекарите. Честно казано, не знам в кои проценти щях да бъда, ако аз трябваше да отговарям на подобен въпрос преди скорошния ми досег с представители на това, доста упреквано напоследък съсловие. Но сега съм убедена, че не полагането на Хипократова клетва или размерът на заплатата прави някого лекар, има родени за лекари. Сигурно и вие познавате още много като "моите" доктори, медицински сестри, санитарки и санитари. Затова справедливо ще бъде да не обобщаваме, когато говорим за хората в бели престилки, които толкова често успяват да спасят неспасяемото. За жалост рядко се чува за добрите дела на такива медици и се споменават техните имена. А трябва! Защото животът на всекиго от нас утре може да се окаже в техните ръце и е много важно да имаме доверие в тях.