Интересът на студентите към историята вече не е масов

Валентин Китанов е роден в Благоевград, където живее и до момента. Завършил е история във Великотърновския университет. От 6 години е доцент, д-р по история. Преподава българска история ХV-ХIХ век. Изследва теми като българския национален въпрос, отношенията на ВМРО с Турция, участва в изследователски и университетски проекти, свързани с българската история от ХIХ-началото на ХХ век. 

"В легендите, във фолклора българите отразяват перфектно своето разбиране за присъствието си на Балканите"

- Доц. Китанов, според вас имат ли интерес към историята младите българи, които днес се насочват към университетско обучение?
- Интерес към историята има, но този интерес се среща у все по-ограничен кръг от студенти, у които този интерес предизвиква не просто любопитство към историческото минало, а стремеж към научно развитие. В този смисъл искам да кажа, че допреди време амбициите на студентите бяха свързани не само с това да завършат висше образование, но и да продължат след това като преподаватели, като изследователи. Днес с разширяването на възможностите за изява в други области, изглежда, чисто изследователският научен интерес към историята от страна на самите студенти е не толкова масов. Има го в отделни единици, които знаят за какво са станали студенти и какви искат да бъдат, но не е толкова масов. Ако трябва да търсим причините за това, като че ли всички ги търсят в сферата на средното образование, която в една или друга степен вече не подготвя кадри със знания, които да им позволят още в първи курс, когато са станали студенти, да могат да усвояват преподавания материал на по-високо ниво.
Може би и системата на прием във висшите учебни заведения, която се либерализира с всяка изминала година, също дава възможност в отделни специалности, в това число и в историята, да влизат хора, които имат по-скоро повърхностен интерес, а не задълбочени интереси и осмислени цели в системата на образованието по история. Надявам се с новите информационни технологии, с популяризирането на историческото минало, особено в България, със създаването на една по-широка мрежа от регионални и тематични музеи, с развиването на културния туризъм да се създаде отново една атмосфера на задълбочен интерес към историята от страна на самите студенти.
- А преподавателят как се чувства при тези обстоятелства, за които говорите?
- Много важно нещо за един преподавател е да бъде "в час", както казват студентите, да се интересува от всичко и постоянно да предава на своите студенти най-новите постижения в областта, за която той преподава. А за да се случи това, то трябва да бъде двустранен процес - както преподавателят да бъде активен към студентите, така и те да бъдат активни към него, с повече въпроси, с повече изисквания. Мога да кажа, че допреди 10-15 години интересът на студентите беше малко по-голям и те повече провокираха в нас изграждането на такъв системен модел на постянно търсене на новите неща в историята. И сега има такива студенти, но - пак казвам, техният брой не е толкова масов.
- Как възприемате това, че в последно време се правят все повече опити историята да се "маргинализира", да влязат в нея уж "модерни" неща като това, че Батак е мит, или че траките са пекли яйца върху скалите. Стремежът за такива измислени атракции на гърба на историята не профанизира ли самата история като наука?      
 - Не знам доколко това е резултат от възможността в България вече свободно да се интерпретира историческото минало или е резултат на желанието на отделни личности чрез провокативно отношение към важни и фундаментални за българската историческа памет теми, да станат известни и популярни и да намерят някаква своя територия в историческата гилдия. От тази гледна точка не се отнасям много сериозно към подобни "нестандартни" прояви на отношение към историческото минало и, честно казано, не им обръщам много-много внимание.
- Вие самият сте от семейство, чиито корени са свързани с българите, изселени след 1913 г. от Одринска Тракия...
- Произходът ми, ако мога така да кажа, олицетворява македоно-одринската връзка. По майчина линия съм наследник на фамилия от с. Яна, днешната Кайнарджа в Турция и от с. Дерекьой, което е гранично село на турска територия в момента. През 1913 г., след като се обявява Междусъюзническата война, българите от тези райони и някои селища са били подложени на жестоки репресии от страна на Османската империя, от страна на османската армия и са били принудени да напуснат родните си места и да се преселят в свободна България. Това население в материално отношение е било в значително по-добро положение от населението в Македония, да речем. Това са били доста богати българи, за тях е било голяма трагедия да изоставят многобройните си стада, нивите и лозята - дори, както се казва, неожънатата и неприбрана реколта. И да поемат съдбата на бежанци, като животът им се превръща в една драма за много години напред. Но така или иначе, благодарение на тяхното трудолюбие и упоритост те успяват бързо да се установят и да се адаптират към обстановката в България, да създадат семейства и да продължат родовете. Но интересът към миналото на тези наши сънародници трябва да продължи. И сега, когато вече има възможност да се посещават родните им места и да се търсят корените на историята, мисля, че всеки българин, който е свързан с тракийските бежанци, би трябвало поне един път да обиколи тези райони, за да види родните места на своите деди.
- След дни ще отбележим на национално ниво 100 години от Балканската война - една успешна война за България. Като историк как смятате - защо веднага след нея се стига до Междусъюзническата война и до големи загуби за страната ни? Фердинанд ли, каква е причината?
- Това е един много сложен въпрос, не знам дали кратко може да се отговори на него. Десетилетия наред след Освобождението ни в България се изгражда във всички поколения манталитетът на хора, които трябва да се борят за освобождаването на останалите под робство българи. България завършва своята национална доктрина, която има определена териториална физиономия и тя категорично включва Македония и Одринска Тракия. Съгласно Лондонския протокол от 1913 г. България получава земите северно от Мидия-Енос, получава територия в Егейска Македония и територии източно от р. Вардар. България обаче не е съгласна с териториите, които получава в Егейска и Вардарска Македония, и в крайна сметка съветниците на Фердинанд са успели да го убедят, че България е в състояние да води война. Истината е, че във военно отношение България е била изключително подготвена държава и може би поединично тя би се справила с всеки един противник, неин съсед. В обстановката, в която изпада обаче, когато и Гърция, и Сърбия, и Румъния застават срещу нея, а османската армия отново си завзема териториите, които не трябва да й принадлежат съгласно Лондонския протокол, в крайна сметка България не може да извади такъв военен ресурс, с който да гарантира дори защитата на териториите според Лондонския протокол. Според него България трябваше да бъде поне с 60-70 хил. квадратни километра по-голяма. Тя не успява да защити постигнатото с оръжие и с цената на жертви. Тук е мястото да отдадем заслуженото на българския воин, който показа невероятни примери на храброст, на модерност и на решителна жертвоготовност - разбира се, в името на една справедлива кауза, в която е бил възпитаван десетилетия наред.
- Вие участвате традиционно в Летния университет в Странджа заедно с ваши колеги от УниБит и винаги при посещението на изворите в Кайнарджа разказвате на студентите една легенда, илюстрираща разбирането на българите за териториите, обитавани от техния етнос. Може ли да я разкажете и сега накратко?
- Легендата е следната. Тъй като с. Яна (сегашното Кайнарджа), откъдето е и нашият род, е било разположено на много важен търговски път, откъдето са минавали търговците на добитък за големите центрове в Османската империя - Цариград и Одрин, там е имало много ханове, странноприемници, извори, където добитъкът е можел да бъде измит, нахранен, напоен, да преспят там. Една вечер собственикът на един хан намира в един от изворите на селото, които са били много, някаква гега и я закачва вътре на стената в своя хан. Минало се известно време, дошъл един търговец на добитък, който всяка година минавал през с. Яна, винаги преспивал при въпросния ханджия. Като видял гегата, казал: "Тази гега е моята. Хвърлих я по едно говедо, което се беше отклонило, и тя падна в река Дунав. Там има един винт, ако я завъртиш и отвътре паднат пет жълтици, значи е моята". Ханджията завъртял гегата и отвътре изпаднали пет жълтици. Така двамата с изумление установили, че "под Българско минава река". Всъщност тази легенда, която е разказвана от поколение на поколение, по същия начин и моят дядо ми я е разказвал на мене, отразява по един перфектен фолклорен начин как българите са разбирали своето териториално присъствие тук на Балканите и как по този начин са очертали своята територия чрез подобна легенда. "Под Българско минава река" - т.е. територията от Дунава до с. Яна е била категорично българска.