Интересува ме човещината

Любен Диманов е роден през 1933 г. в Кнежа. През 1959-а завършва декоративно-монументално изкуство в Художествената академия - София, при проф. Георги Богданов. Изявява се в областта на графиката, илюстрацията, рисунката, живописта. Участник е в редица международни биеналета на графиката. Негови самостоятелни изложби са откривани многократно в София и по света. Носител е на множество престижни международни награди. Живее и работи в Париж. До 21 ноември в Софийската градска художествена галерия е подредена негова юбилейна изложба "Избрано".

- Господин Диманов, акад. Светлин Русев каза при откриването на изложбата ви: "Дали ще живее във Франция, дали ще прави изложба в Лондон, Канада, Швеция, Варна или Кнежа, Любен Диманов си остава онова неподправено и странно момче от студентските години, обсебено от някакъв неистов глад за работа, което винаги носи със себе си огромна папка, пълна с превъзходни рисунки." От какво се поддържа този неистов глад толкова години?
- Изглежда, че действително е така, защото никога не съм се замислял, не съм правил разлика между живота и рисуването. Може би все пак има и нещо в натурата на човек, в наследството. От фамилията на майка ми имаше братовчеди, които рисуваха, явно има нещо, което идва с поколенията. Но това, че съм расъл в полето, в Кнежа, между селяните, сигурно също ми е дало повече жизненост.
- Живеете в Париж от 37 години. С какво този град промени вас и творчеството ви?
- Всичко, което съм бил преди като автор, не се е променило. Само съм прибавял някаква нова нотка, ново усещане, анализ към живота. Животът там може би внесе в работите ми повече динамизъм, защото самият той е такъв. Вече и в България е динамичен, но говоря за времето, когато отидох - през 1976 г. Освен това допускам, че в отворен град като Париж започваш да се чувстваш по-свободен. Има един въздух, едно усещане, по-космическо в известен смисъл - желая на всеки да го изпита. Което не значи, че няма да си българин.
- Вие го доказвате през годините, българското у вас никога не се изгуби.
- Майка ми е от Цариброд и цялата фамилия избягва тук след войните. Моят вуйчо е бил много активен, по време на Руската революция е бил военен аташе в Русия. Обаче баба ми и дядо ми не искали да дойдат в България. Смятали, че дърво без корен не може. Все пак аз отидох във Франция с корените си. Бях абсолютно подготвен като артист, със самочувствие като човек, който твори. И друго - отидох с цялото си семейство. Дори понякога се шегувам, че отидох с Отечеството си. Нещата така се развиха, че след четвъртата година имах достатъчно средства да си купя собствен дом. Ателието ми беше доста голямо, намираше се в средата и всичките деца минаваха през него, за да отидат в своите стаи. Беше един свят... съвсем домашен. Ако трябва да пиша биография, ще бъде в три реда: "Създаде четири деца, грижи се за семейството си, остана в ателието и до днес." Това е.
- А как се промениха конете ви през годините? Те са емблематичен персонаж за вашето творчество.
- Понеже работя на цикли, винаги запазвам нещо, което прави връзка с предишния. Бих казал, че конете, които рисувах в България, бяха много по-мистични, одухотворени и силни. Когато отидох във Франция, която е много по-земна страна, и те станаха по-земни.
- Представяте в изложбата внушителни маслени платна върху Десетте Божи заповеди.
- Това е едно хрумване от три години. Не знаех в каква посока да тръгна, изчаквах някакъв вътрешен глас да ми подскаже. Направил съм стотици рисунки, някои от тях са в изложбата. Когато разбрах, че вече трябва да я подготвя и бях обявил, че ще правя тези платна, изведнъж решението само се намери. Предварително не бива много да се мисли, нещата се раждат с работата. Ако отначало си поставиш твърде ясни цели, е безсмислено. Трябва да изпитвам любопитство към това, което правя, да е ново както за мен, така и за публиката. Иначе няма нужда от изкуство.
- Кога човек успява да стигне до осъзнаването и осмислянето на Десетте Божи заповеди, до увереността да посегне към темата с цялата й философия и дълбочина?
- Мъчно ми е, като наблюдавам живота тук. Виждам, че много от стойностите, за които става дума в Десетте Божи заповеди - морални, социални и духовни, които са довели човечеството до този прогрес, са забравени. Аз все пак си оставам наблюдател на живота, има неща, които уважавам и неща, които не уважавам - като всяка личност. Но ми се струва, че има една граница, която е прекрачена.
- Това не е ли изобщо белег на съвремието и на действителността навсякъде по света?
- Това е вярно, но всичко е резултат на привнесеното от поколения наред, на едно обработено общество, което минава през различни етапи. А тук народът беше поставен в позиция, като че ли трябва да бяга заедно с развитите капиталистически страни, което е невъзможно. Когато бях дете, моят учител в първо отделение застана на дъската и започна да чертае с тебешира стълбичка. И като ни обикаляше и гледа всяко дете какво рисува, видя, че аз всяка чертица съм нарисувал двойно, придал съм й обем. Направи му страшно впечатление. Защо се връщам към стълбата? Има един прост пример, който се отнася и за обществото: представете си, че то е една стълбичка - не може от първото стъпало да се скочи на третото. Обществото има етапи на развитие, които няма как да се прескочат. Българският народ е търпелив и устойчив и в никой случай няма да се предаде, но вместо да мърмори под носа си, трябва да вземе съдбата си в ръце. Дори не е въпрос на политически тенденции - леви и десни. Понякога ми е смешно, като наблюдавам разправиите в развитите капиталистически страни, едни или други политици, които си правят "театър", и казвам, че всеки държи по 50 на сто. Защото зависи от момента, от социалните условия, от международното положение, търговията и т.н. Проблемите на една страна никога не може да се разрешават самостоятелно, защото всичко е свързано.
- Франция е известна като страна, която твърдо и последователно защитава културните си устои.
- Франция е голяма страна, която има голямо самочувствие и култура - и материална, и духовна. Първото е, че не трябва да имаме никакъв комплекс. При нас всички данни са налице, няма защо да се напъваме да ги гоним или да приличаме на тях.
- Показвате изложби по целия свят, но и из България - в София, Пловдив, Русе, Бургас, от най-престижните галерии до малки салончета. Какво запомняте от срещите си с тази толкова различна публика?
- Всъщност мен ме интересува човещината, топлината. Когато искаш да опознаеш себе си, трябва да се отдалечиш от себе си, когато искаш да опознаеш другите, трябва да се доближиш до тях.
- Родният край явява ли се във вашите сънища?
- Всичко, което съм, е дошло оттам. Това са северняци, много жилави, много издръжливи хора и често са доста по-остри, но са истински, защото трудът им е тежък - отглеждат царевица и пшеница, нямат ония култури, които носят "леки придобивки". Закърмен съм с тия неща, но изкуството може би трансформира някои енергии.
- Носите ли нещо в характера си от семейството, от средата, в която сте възпитаван в детството?
- Както казах, майка ми е от Западните покрайнини и може би повече елементи нося от нея. Обикновено майките са много по-съчувстващи и разбиращи. Баща ми не беше приказлив човек, но беше човечен, никога не е бил излишно строг.
- А вие като глава на семейство какъв сте?
- Ще ви кажа, но нека си остане между нас (смее се). Един от внуците ми, който сега е на десетина години, казва на френската си баба: Аз имам две баби - ти и мама Снежина, и един дядо. Другата баба го пита: Но как така само един дядо? А той отговаря: Дядо Любен не е дядо, той е дете. Страшно обичам да играя с всичките си внучета, да лудуваме, да беснеем. Имам трима сина и една дъщеря, и шестима внуци. Големият внук например, когато идва у нас, ми казва: Дядо, да внимаваш, да не правиш глупости, така каза мама.
- Обикновено юбилеите, особено тези с по-големи числа, са повод човек да премисли годините, да отсее важното от несъщественото. Вие до какви обобщения стигнахте?
- Много ми е рано (смее се)... По-добре другите да правят това.
- Какво ново работите или замисляте в областта на илюстрацията? Създадохте уникални творби за "Божествена комедия", "Цветя на злото" и др.
- Току-що издателство "Захарий Стоянов" издаде един том с "Ад" на Данте Алигиери и "Житие на Данте" от Джовани Бокачо с мои илюстрации. С това издателство ми се иска да направя още някои неща. Иван Гранитски прави чудесни издания.
- На изкуството на книгата е посветена значителна част от вашето творчество.
- Много е хубаво нещо, което е духовно, да го държиш в ръцете си - като обем, като материя същевременно. Самата книга внушава уважение. Това, което може в духовния смисъл да предизвика емоционалност, философия. Приемам го като споделяне и това, което то ражда като образи от заложеното, обикновено, между редовете.
- Докато четете произведението ли се поражда желание да го илюстрирате?
- Понеже съм много непосредствен и емоционален, текстът ми действа директно. Всичко минава първо през емоцията, тя ражда мисълта, след това идва изразът.
- Привличат ви автори, които са коренно различни от вашето мислене и душевност или напротив, които са ви близки?
- Когато става дума за големите автори, те винаги са човечни. Винаги съм правил разлика какво е характер и каква е духовната същност на даден човек. Познавам много хора, които са нервни, припрени, дори груби на моменти, обаче са прекрасни като духовност и човечни. Например Бодлер не е бил много приятен като характер, но създава прекрасна поезия. Хората нали казват: Остави го, той е гений!, значи може да е капризен.
- Срещите с България какво ви дават?
- От много години всяко лято прекарвам тук. Например с Павел Койчев не съм се виждал от 5-6 години, сега се срещнахме и все едно, че вчера сме пили кафе заедно. Преди много години работехме двамата в издателство и си пиехме кафето в "Бразилия" или в "Шапките". С Ванко Урумов е така, със Светлин Русев... За духовното няма граница, а разстоянията нямат никакво значение.