Интернет стенания

В Румъния пак успяха да избият рибата. Появил се някакъв сайт, където можеш да гледаш погребенията на свои близки, приятели и даже врагове "на живо". Ако си далеч, да речем, или си болен и трябва да пазиш стаята, или пък не искаш да те забелязват сред опечалението по твои си някакви причини, плащаш и ти предават цялата церемония по интернет. Седиш си удобно в креслото пред компютъра, зобаш солети, бършиш сълзи и сополи, ако ти е много мъчно, може и да си налееш нещо и... страдаш. Изискано и със стил. Даже не е необходимо да лицемериш пред другите и можеш на висок глас да кажеш какво мислиш за покойника. И всичко за 195 евро, моля ви се...
Не е нещо ново, едно време така гледахме погребенията, които се извършваха зад мавзолея на Ленин. Даже им бяхме свикнали, че то по едно време зачестиха. Ако ги гледахме в съответния партиен комитет, винаги имаше един дето обясняваше кой сега ще е новият кандидат-покойник, защо сега, например, свири тази и тази музика и още ред прелюбопитни неща от погребалните ритуали на соцреализма. Виждам, че някои от тези хора днес яростно обясняват каква кофа за буклук било онова време. Реалности от  миналото...
Това трябваше да се очаква. Специално в милата ни родина ние отдавна живеем във виртуален свят. Децата си повече ги виждаме в интернет, отколкото на живо. Родителите си чуваме по клетъчните телефони - набързо, щото н'ам колко импулса в минута. С приятелите си си чатим разни клюки, а от шефовете получаваме паметни записки. Пазаруваме по мрежата, пак по мрежата правим свалки и доноси. Можеш дори тото да играеш от персоналния си компютър, да му се невиди макар... Особено вечер виртуалният свят залива всички като пълна луна и в призрачната тъмнина бродят невидими, жадни и жалки самотните наши души.
Отучихме се да живеем наистина и в тази силиконова джунгла най-добре виреят вирусите, родени от пошлите умове. И тези умове се крият зад високопарните думи от политическия речник, където "родина" означава "сергия", "принципи" са "празни приказки", а "чест" е "форма на отдаване на почест пред по-важния". Все по-рядко се гледаме в очите, а вместо това надничаме в досиетата на другите. Приемаме робски да ни лъжат, без да си даваме сметка, че от нашата искреност и сила зависи нашето спасение.
Пиша тези думи с ясното съзнанание, че мнозина ще махнат с ръка и ще си кажат: ами такива са времената... Сигурно. Времената наистина са на вълците и хиените. Но иска ми се да вярвам, че времената няма винаги да бъдат такива и тогава горко за онези, които са гледали смъртта на човеколюбието по интернет. Първо в Румъния, а после и у нас.
Такива работи...