Искам да разкажа за моя учител

Проф. Стефан Драгостинов

Искам да разкажа за моя учител Асен Карастоянов. Големият български творец и педагог е роден преди 120 години в Самоков. Днес малка китна уличка в родния му град носи името му.
Срещата ми с проф. Асен Карастоянов стана съвсем случайно. През 1960 г. - току-що съм бил навършил 12 години - първата ми учителка по пиано Соня Желева ме заведе при Панчо Владигеров. Тогава, за мое щастие, в дома му бе и Асен Карастоянов. Те двамата, освен че бяха големи приятели, бяха и комшии. И така, от време на време, са си гостували. Панчо Владигеров ме посрещна ведро и сърдечно, похвали ме, след като му посвирих, но веднага казал на Соня Желева, че още съм много малък, за да се занимавам с композиция. Тогава Асен Карастоянов му възразил: "Панчо, как ще е малък?.. Ами че ти си бил точно толкова малък, когато отиде да учиш в Берлин?!" Двамата нещо си побъбриха; после Патриархът на българската музика ме прегърна и отсече: "Ще идваш при мен по композиция! А по полифония и хармония, теория на музиката... - и погледна към Асен Карастоянов - това е твоят учител!" Обърна се към Соня Желева и добави, помня го дословно: "Най-добрият учител!"
Луд късмет съм извадил! Така започнаха моите уроци при проф. Асен Карастоянов. Най-солидната ми консерватория. В продължение на близо седем години - докато завърших и Средното музикално училище. Всяка седмица, събота или неделя, по два часа минимум. На края на срещата ни - задължително! - слушахме музика. Най-често - съвременна творба. За онова време фонотеката и библиотеката на Асен Карастоянов бе впечатляващо богата. Там се запознах със света на Дебюси, Бела Барток, Артур Онегер, Оливие Месиен, Албан Берг, Шьонберг, Веберн... С целия впечатляващ руски ешелон - Рахманинов, Метнер, Скрябин, Прокофиев, Шостакович, Мясковски, Стравински... И, разбира се, с цвета на българската съвременна музика - Владигеров, Пипков, Големинов, Стоянов, Ненов...
Смятал съм ги! - 7 години по 52 седмици... по 2 (астрономически) часа - правят... хиляда и кусур "академични часа". Прекарани в eлитното Академично общество на проф. Асен Карастоянов. Бях единственият му ученик. Винаги е твърдял, че се учим - взаимно... По-късно схванах дълбочината на тези думи; и до днес изповядвам тази мисъл - във всекидневната си работа със студентите ми в Нов български университет.
За седем години проф. Карастоянов не взе и една стотинка за моето обучение; още в самото начало баща ми му е предлагал пари; професорът категорично е отказал. За тия 7 години обаче Асен Карастоянов ми позволи да му поднеса 7 подаръка; на 8 март (майка ми, не знам защо, бе особено влюбена в този празник) му носех празнична бисквитена торта, собственоръчно от нея приготвена. Мама я стъкмяваше - да си оближеш пръстите! 
Още помня първата торта. Тържествено, но и мно-ого внимателно - за да не я изпусна - се изкачих по каменните стълби на онази неповторима скандинавска къща на ул. "Кораб планина" (тогава, ако не се лъжа, улицата се наричаше "Илия Филипов"). Съпругата на Асен Карастоянов - госпожа Власта, като ме видя с гигантския натруфен сладкиш, грейна и прихна да се смее. "Това е хонорарът ми!", шегуваше се професорът и ми поднасяше огромно парче от тортата.
Толкова е свиден този спомен...!
Всъщност, споделяйки лични неща, улавям се, че пропускам да разкажа за фигурата и делото на Асен Карастоянов. Днес, на фона на цялата ни национална музикална картинка, личността на Асен Карастоянов стои, сякаш, малко... позабравена.
След обучението си в Софийското музикално училище през 1914-1918 г. - особено тежко време, в което България, в току-що приключилата Първа световна война, е "победена страна" - младия музикант го "привлича" Берлин! Сетне специализира композиция в Париж в Ecole Normale при великия Пол Дюка (1930-1931) - много съм слушал от Учителя си за този "Парижки период". Е, междувременно е бил и диригент на духови и симфонични оркестри в Асеновград и Перник (1923-1929), където е оставил дълбока творческа следа. Сетне - отново в Германия, този път в Лайпцигската консерватория при Гюнтер Рафаел - композиция и теория на музиката.
С две думи: неудържим дух - за знания. За най-висше европейско образование.
...Най-сетне Асен Карастоянов решава да се завърне окончателно в България и от 1933 г. е поканен да преподава в Консерваторията в София. От 1945 г. е професор. Носител е на най-високи държавни отличия - Народен артист, Герой на социалистическия труд... 
Проф. Асен Карастоянов е автор на фундаментални научни трудове, актуални и днес - след повече от половин век: "Мелодични и хармонични основи на българската народна песен" (София, 1950), "Сложен контрапункт, имитация и канон" (София, 1957), "Полифонична хармония" (София, 1959), преиздадена в Москва през 1964). Творчеството на композитора Асен Карастоянов е значително. И - значимо. Мнозина свързват името му с "маршовата песен". Така е - Асен Карастоянов е ненадминат майстор в "тези води". Но малцина познават камерното му творчество; тънкоизпипаното везмо на соловите му пиеси за флейта, например... с непристорената слънчева лъчезарност. Авторът на 4 симфонии, на 3 инструментални концерта, на десетки творби за духови ансамбли и на стотици неувяхващи песни, и до днес, струва ми се, би следвало да води в Гинес-ранглистата за най-играна сценична творба. "Българи от старо време" - по либрето на Коста Райнов, е ненадминат и непреходен шедьовър!
Бих искал накрая да споделя отново нещо много лично - за човека, за професора, за съмишленика и приятеля Асен Карастоянов; а в крайна сметка - за отношението му към света и към хората, с които общуваше; за морала на този Светъл човек.
През пролетта на 1975 г. го посетих и му се похвалих, че след броени дни във Варна ще се състои премиерата на Втората ми симфония - Симфония-Реквием, дипломната ми работа, с която завърших Ленинградската консерватория. Малко е да река, че професорът се зарадва! 83-годишният, попрегърбен от тежестта на годините, мой любим учител направо подскочи! Живна! И ме заразпитва: "Ама кога точно ще бъде? Браво! Кой ще е диригентът? Колко репетиции са ти предоставили?" - безброй-безброй въпроси. И най-накрая рече: "Ех, ако можех - някак - да литна и да дойда, а?!" На изпроводяк ме прегърна и през сълзи ми пожела: "Успех! На добър час."
Премиерата мина със страхотен успех!  Варненските филхармоници свириха сърцато и всеотдайно. Камен Големинов и като диригент, и като приятел, и като съмишленик-съотборник сътвори чудо. После някой в кулоарите, вече след еуфорията на аплаузите, пътьом ми спомена, че е видял на концерта Асен Карастоянов. Подскочих! - Не моо-оже да бъде! Хукнах да го търся...
Моо-оже! Взел е сутрешния трен, цял ден се е кандилкал до Морската столица, слязъл е привечер, качил е пешком баира от гарата до центъра, влязъл е във фоайето, наредил се е чинно на опашката за билети... В туй време някой от разпоредителите го е познал и са го поканили в официалната ложа, но... той  отказал.
И след концерта, тихомълком, отново пешком до гарата, с нощния влак.
Това е Асен Карастоянов.
Поклон, Учителю!