Къде е ключът от бараката!?

Преглеждах онези статии, които обикновено оставям на стената на компютъра си като интересни, забавни или откровено тъпи. Тази някак съм я забравил, но случаят благоволи да я припомни. И там една журналистка обясняваше защо провинцията си траяла, а пък в София бойно протестирали срещу властта. Тая същата пуста власт, дето кара хората да се избиват едни други, да лъжат и прочие разни такива работи. И никога нещо простичко, никаква доброта... Но да оставим тези приказки за друг ден и други условия на разговор. Да се върнем на провинцията, дето така подло си траяла.
Първото ехидно подмятане беше, че в провинцията живеели хора, които поменували в страх и бедност. Така ли?!? - стреснах се аз. Ами да не би в столицата да живеят само лордове и барони, затънали в храброст и безумна сила? Виж ти къде бил ключът от бараката... Значи борците за свобода по цял ден надуват вувузелите и бият тъпаните, а онези там тъпани на село тичат подир козите и кравите, за да има мляко за протестиращите. Тичат, щото таз красота и примамливост за пред камерите в студията телевизионни не се получава даром. Трябват бял хляб и млекце за попарка. Яйчица, поне две-три, ще потрябват, щото той, омлетът, само с олио не става, ма то и за олиото трябва работна сила, понеже от вувузелите олио не тече. Текат слюнки на гладни хорица. Така че в страх и бедност хората в провинцията напъват сили да ги произвеждат тия неща, дето пазят силите на храбрите и силните столичани.
Иначе хората в тази пуста провинция не се грабвали срещу властта, щото местните феодали и...нам к`во. Местните феодали са единствените работодатели, госпожо журналистке! Ако на вас ви е топло пред компютъра, много хора мръзнат на студено по дванадесет часа пред машините, докато синдикалните им лидери топлят дупета по софийските кафенета.
Гледам, че храбро обвинявате бабите, че чакали увеличението на пенсиите от Орешарски. Ами от кого да чакат?! От Бил Клинтън ли?! Той на Моника Люински един цент не даде за окапаната рокля, че за някоя българска бабичка ще даде... Да не говорим за Бойко, дето за четири години спря пенсиите, за да може и тях да прекара през двигателя на онзи правителствен аероплан. Прочие, онези дето чакат, са същите хора, които преди четвърт век развяха знамената на демокрация, без да знаят всъщност, че тръгват към най-голямото си приключение в живота. Видяхме докъде доведе това приключение, но имаха силата, нравствената воля да изтрият авторитаризма от своя и твоя живот. А, ти къде беше тогава?!
Така че, госпожо журналистке, ще ви посъветвам да не ругаете напразно народа. Онова "Народе????" на Апостола не е ругателство, а вопъл. Вопъл на мъжкото му сърце! Но за да имаш мъжко сърце, е нужно не желязо, а топлина. Топлина, която да разбира и усеща топлината на живота, а не да топли в пазвата си чекисткия наган. После, вие сте далеч от Апостола, за да възклицавате и давате оценки на народа си! Нейсе...
Прочие, днес е модерно да кориш народа. Сядаш под климатика - топло, уютно. Почесваш окосмените си части и... захващаш. Ма, що народ има за биене! Пък и този път ти си решил да бъдеш безкомпромисен. Бой със сабята, пардон с перото, само то в ръцете ти е като една същинска сабя. После главният, после вестникът, после някоя награда и... вече си велик, надменен, недостижим. Такъв сюжет беше написал Христо Смирненски. Казваше се "Приказка за стълбата". Само дето Христо Смирненски нямаше климатик в мизерната си стаичка и умря от туберкулоза. Същият Смирненски, който с карабина в ръце е пазел Партийния дом на Лъвов мост от агресията на тогавашните вувузели. Защото онези стреляли и хвърляли запалителни гранати по сградата.
Не съм против журналистите, правото им да изразяват собственото си мнение и прочие човешки права. Но ме дразнят, повтарям, ДРАЗНЯТ, онези многоумници, които се опитват да поучават народа си. Вместо да седят с ръце по шевовете пред него. Да не говорим, че се опитват да го манипулират, и то по най-селския начин, като го делят на столичани и провинциалисти.
Оставете народа на мира! Вгледайте се в политиците - там е ключът от бараката. И дано го намерим този проклет ключ, че свободата отвън си тече и ни чака. Дано излезем навреме, защото има опасност да ни пуснат и да не знаем какво да я правим тази свобода. Както се случи преди четвърт век!
Такива работи...