Къде са ефорите?

"Докато хората са хора, едно бедно общество не може да бъде толкова бедно, че да не търси справедлив ред; нито пък едно богато общество толкова богато, че да няма нужда да го търси."

Ричард Тауни (1880-1962), английски историк

В древна Спарта били избирани, независимо от произхода им, всяка година по петима ефори. Спартанските мъже, заели тази обществена длъжност, имали право да свикват Народно събрание, организирали дебати и следели за действията на длъжностните лица, включително и на царете. Когато мнозинството от петимата преценяло, че някое от длъжностните лица, пък било то и царят, е нарушило с действията си интересите на Спарта, то било предавано за съдене от Народното събрание.

Ефорите отговаряли за здравето, поведението, обучението и външния вид на младите мъже воини. Това било много отговорна дейност, тъй като основното занимание на спартанските младежи било обучението им във военното изкуство и владеенето на различните оръжия.

Ефорите всеки месец се кълнели във вярност на Спарта. Ползвали се с имунитет. Но не могли да бъдат преизбирани. Особено отличилите се ефори могли да бъдат избирани за геронти - членове на Съвета на старейшините в Спарта.

Забележителното в институцията "ефори" е как посредством нея била прекъсвана вертикалната структура на властприлагането и обикновените спартански мъже можели да упражняват пряк контрол върху държавното управление.

Именно затова древногръцкият мислител Аристотел (384-322 г. пр.н.е.) бил убеден критик на институцията, понеже на тези постове могли да попаднат "представители на простолюдието", които да бъдат корумпирани. Както е известно, Аристотел смята демокрацията за "лошо управление", което може да се превърне в "охлокрация" - управление на тълпата.

Поставянето на длъжностните лица по горните нива на държавното управление под пряк контрол от страна на обикновените хора, както и изобщо регулаторната роля на т.нар. плебс, е свойствено и за Римската република. Мощен фактор за нейното осъществяване е била 

институцията на "народните трибуни" 

Те се появяват като институция вследствие на борбата на плебса с римските патриции за ползването на общинската земя. Патрициите имали право да заемат (окупират) общинска земя за себе си и за своите "клиенти" римляни от обеднели родове, търсещи защита и покровителство от римски аристократи, които ставали техни "патрони". Плебеите нямали право да ползват общинската земя. Именно въпросът за земята става централен в борбата между патриции и плебеи.

Но за да се сдобият плебеите с достъп до обществените полета, необходимо било да се изтръгне политическата власт от ръцете на патрициите. Понеже в античното общество владетел на земя би могъл да бъде само пълноправен член на общината, то въпросът за политическите права бил - по същество - обратната страна на въпроса за земята.

И досега няма еднозначни сведения за произхода на римския плебс. Очевидно "плебеи" първоначално били считани преселниците (доброволни, а понякога и насилствено преселени в Рим) и представители на покорените племена, които били свободни хора (а не роби), имащи право да владеят земя и носещи военна повинност. Първоначално те не се ползвали с никакви политически права, но после, смесвайки се с незнатните родове на самия "римски народ" и приемайки върху себе си клиентелистки задължения, постепенно и с орязани права се включвали в родовата организация.

Към V в. пр.н.е. плебсът вече не бил еднороден. С увеличаването на броя на плебеите и все по-увеличаващата се тяхна роля в римската войска и в икономическия живот се усилва и процесът на 

социално-имуществено разслоение 

в самия плебс. Основната маса на плебеите са дребните собственици-земевладелци, занаятчиите, търговците. Но и при плебеите възниква собствена висша прослойка - богати и почитани родове, по своето икономическо положение неотстъпващи на патрициите. Именно те най-вече се стремели към получаването на равни с патрициите права за окупиране на земите и към политически привилегии.

Борбата на дребните земевладелци с едрите, усложнена от нарастването на задлъжнялостта и обедняването на дребните земевладелци - плебеите, тясно се преплитала с борбата за политическо равноправие, към което се стремяла на първо място върхушката сред плебеите.

Един от първите примери на тази борба се явява т.нар. първа "сецесия" (тоест напускането на плебеите на Рим). В 494 г. пр.н.е. плебеите, изнемогващи от притесненията на патрициите и обременени от дългове, отказали да участват във военен поход и в пълно въоръжение напуснали Рим и се установили върху Свещената планина, където си построили лагер. Напускането на плебеите породило паника в Рим: паднала боеспособността на римската армия, освен това не се изключвала възможността плебеите да основат самостоятелна държава. Патрициите били принудени да направят отстъпки - тогава била създадена институцията на народните трибуни, която по-нататък придобила огромно значение. Народните трибуни били избирани само сред плебеите и се ползвали с неприкосновеност. Първоначално техните задължения се заключавали в защита на плебеите от произвола на патрицианските магистрати. Във връзка с това те получили право да преустановяват провеждането в живота на разпорежданията на тези магистрати (право на "veto" - "забранявам").

Дълъг е списъкът от действия 

на народните трибуни в полза на плебса. В 456 г. пр.н.е. народният трибун Ицилий успял да прокара закон за разделянето на земята върху Авентинския хълм между плебеите. В 445 г. пр.н.е. съгласно закон, предложен от народния трибун Конулей, била отменена старинната забрана за бракове между патриции и плебеи.

Решим ли да сравним възможностите на древните спартанци и на плебса в Римската република да контролират системата за държавното управление с настоящия потенциал на българския суверен, бихме били неприятно шокирани. Регресът е очевиден. Именно той създава благоприятната обстановка за управляващото малцинство (спрямо общия брой на българските граждани) да установи позиции на господство в своя полза.

Въпиещ пример за неговото нарушаване от страна на народните представители е злоупотребата с властови пълномощия (властимащ е единствено суверенът) за "узаконяване" на скандално високите им възнаграждения, а оттам - като база за изчисляване, и на останалите заплати по високите нива на държавното управление.

Същевременно всички те, както поотделно, така и в дуети или дори хорови изпълнения, говорят "възмутено" срещу социалното неравенство у нас. Но както е прозрял френският писател-моралист Франсоа дьо Ларошфуко (1613-1680): "Ние сме смешни не толкова с качествата, които притежаваме, колкото с тези, които се стараем да покажем, без да ги имаме".

Житейската реалност 

категорично доказа, че "чистата и свята република", която е била свидната мечта на оногова, чийто портрет по традиция виси по стените на стотици държавни кабинети, виси, но не - уви! - "със страшна сила", не е налице в България. Позиционирането на лицемерния и ненаситен псевдоелит пред пулта за държавно управление е не само абсолютно несъвместимо, но е и антагонистично спрямо свидния блян на Васил Левски.

Така че решението (казано в научна терминология "парадигмата") за установяване на народополезно държавно управление тук и сега не е нито във фразеологичните ексерсизи за козметични промени в съдебната система, нито в жонглирането в публичното пространство с партийни платформи, които изключват републиканизма като ядро на държавността, т.е. участието на българските гласоподаватели в държавното управление. Като те установяват и пълен контрол във всички области на неговото приложение. И притежават механизъм за ефективни санкции, включително отзоваване от поста спрямо лицата, неизпълнили своите ангажименти към българския народ.

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България