КЪМ ВЪРХА НА СЛАВАТА

Божидар ТОМОВ
           

    Колко народ пълзи натам, че и аз заедно с всички. Денем и нощем. На слънчево и на електрическо осветление. Защото по пътя към върха отдавна е поставено осветление и телевизионни камери, и микрофони, всяка стъпка на множеството се документира.
    И ние вървим. Пътят към върха на славата е вече асфалтиран. Не помня кога беше, но лично премиерът на държавата ни преряза лентата. И каза: Хаирлия да е!
    Много се учудихме, когато разбрахме, че не сме първите, поели нататък. Че оттук нагоре и надолу са минавали маса хора с всякакъв багаж, с хранителни продукти и всичко останало, с всичко, каквото е нужно за такова трудно пътешествие. Разбрахме това по препълнените кошчета за боклук, по някоя и друга търкаляща се кост – о, това значи, че някои са платили с живота си за пътешествието.
    Но като стана дума за боклук – ей, много отпадъци се търкалят и не са само в кошчетата, а и по самия асфалт, и в храстите и бурените наоколо. Обелки от краставици, примерно. Или разни хартишки. Ако се вгледа човек внимателно, ще забележи, че това са откъси от литературни произведения, от научни трудове, парчета от картини, някъде върху омазано листче и някоя нота ще се види и неясно дали е горно до или долно до...
    Към върха на славата някои са взели жените си, децата си, други даже и тъщите и балдъзите. Защото каква ще е тази слава, ако никой после не разбере, че си стъпил на върха й? В суматохата може дори да не те покажат по телевизията или камерата бегло да мине връз лика ти и ти да не успееш да кажеш дзяк и вече все едно, че те няма. А така балдъзата ще те снима, ти ще я снимаш нея. После ще показвате на съседите фотосите и ще ги изпращате на разни познати по електронната поща. С прикачени файлове.
    Скоро в някакъв вестник видях снимка на младо момиче, което на въпроса каква иска да стане, отговорило: искам да стана известна. Но не беше казало – с какво. Момичето беше много младо и сигурно още не знае с какво точно иска да стане известно. Или знае – иска да стане известно с каквото и да е. Оттук до поведението, което не би могло да се дава за пример, е само една крачка. В нашата махала има маса такива известни момичета. И не че си живеят лошо, но никой няма да ги посочи на дъщеря си и да рече: виждаш ли ги тези? Бъди като тях...
    Ето такива мисли ме спохождат, както си седя в подножието на върха на славата. Честно казано, малко ме мързи да се юрна да се катеря и се боя, че ако тръгна, може да попадна в неподходяща компания.
    А самотен? Не, никога не бих се почувствал. Дори да стигна върха, дори да остана някъде по пътя, дори, както още не бързам да тръгвам, и се намирам, както казват алпинистите, в базовия лагер.