Кандилце за душата

Румен ЛЕОНИДОВ

В началото не бе Словото. В началото начело беше Светлината, която възсия чрез Словото. И Словото се възвиси в извечна Светлина. И осветли душата на Човека. 

Човекът в земната си немота не знаеше, не можеше, не искаше да знае що е Светлина и Слово, нито що е Съвест, нито Бог. Той ръмжеше, подражавайки на зверовете, и мучеше, подражавайки на говора между говедата. И чуруликаше, когато до слуха му от гората слизаше птича глъч и бясното надпение.

Когато Човекът проговори, изненада Господ. Първата му сричка беше бъдещата нота до, от нея и над нея почна всичко.  

Първата му дума бе въпрос. "Защо?" се сам запита и не получи отговор от себе си. 

Светлината бе вече Слово и Словото - Съзнание. 

От векове Човекът губи своето Съзнание, живее в безсъзнание, несъзнателно говори, несъзнателно мълчи, несъзнателно започва да ръмжи, да мучи, да вие. Да подивява. 

Познава буквите, но буквите не го познават. 

Познава убийствата, но Сътворението не иска да познава.

Познава животинското, но человеческото отминава.

И Светлината оздрачня. И се отдалечи на светлинни години.

И литна да глаголи на други същества, на други светове, на по-надежни сътворения. 

Но остави Словото да предхожда и да следва в тъмното Човека.

Остави Словото да си сияе в мрака на душата му и да го присеща, че словесността е стълба към Небето. 

Ако се реши да се възкачи над себе си. 

И да възвиди низостта си от висините на наднебесната синева.

Щото Съвестта е Бог, Съзнанието е Господ. 

А Словото - кандилце за душата.

Фейсбук