Къще, строено с материал да артише, че да стигне

Димитър Колчов


Къде ли, в кое ли не село подадохме заявление, че искаме да купим място за лятна къщица. Друго си е да избягаш за няколко дни от шумната, пушливата, пренаселената ни столица. Подадохме заявление и в родното село на президента. Той тогава не беше още президент, иначе току-виж да го помолим за съдействие.
Нищо не излезе, но ползата ни беше, че в селкоопа си купихме десет килограма чудесни и евтини шипки.
Накрая какво стана?

Накрая стана пак с връзки

 Еленка на баща си, той пък на помощника си по селското стопанство, а оня пък на кмета на с. Горна Диканя - Иван Славков... Та отидох аз пеша от автобусната спирка до кметството (11 км) и подадох молба за парцел.

Нашата къщурка - и тясна, и трудно изградена, но в нея сме прекарали много радостни дни


Втория път вече имах трабанта, затова бързо стигнах да видя парафа на кмета. И ето ти късмет - пристигна кметът. Съпругата ми мина отзад в колата, а Славков отпред до мен. И тръгнахме да ни показва той на разни места парцели из селското землище.
Най-напред близко до стопанския двор на ТКЗС-то. Удобно - хем с електростълб, хем с рекичка за напояване, пък и чешма близичко.
- Да-а-а, ама тук е близо до телчарника - рече жена ми - Ами мухите?
И хайде тогава по-нагоре, близо до разклона към пътя за с. Дрен. Още по-удобно място. И за ток, и за вода, и за транспорт, ако нямаш кола. Да-а-а, ама жена ми пак:
- Ами тук каква гледка ще имаме надалеч, а? Пък и шумно от чакащите на спирката, а и от автомобилите.
Тогава на кмета му се вкисна физиономията, но рече:
- Хайде сега ще ви заведа на гледка далечна, далечна, та дано ви хареше. Ама пък да не речете после, дека нема вода и е каменливо.
И хайде - изпърпорихме с трабанта по върлото, та на Джорговица - в Чобанската махала.
Свободният парцел, парцел 17-и на квартал 153, беше на три тераски, а оттам нагоре бяха само баирите и гората.

Гледката... чак до българо-сръбската граница

Добър приятел ни помогна да сложим стъклата


 А отдолу се синее Долнодиканският микроязовир.
Отсетне осъзнахме, че в парцела нямаше вода.
- Бунар че изкопате - рече бай Атанас Кацарски, близък наш съсед и добряк старец.
У него преспивахме сто пъти, докато построим нашто къще. Много обичаше човекът баничките. Носехме му по десетина. Той пък ни гощаваше с превъзходно кисело мляко от кравата му. И си отнасяхме към столицата пълна торба, че и две от неговите червени ябълки.
Бай Атанас ни заведе точно до нашия парцел.
- Я знам, дека точно това е вашето, оти средната ивица между двата слога бе моя нива - рече старецът. - И че ви кажем, дека от тия триста и педесе квадрата съм изкарвал по две кола тикви... Ама съм го изоравал длибоко, пък и дъждеве имаше повеке.
Ние пък казахме на бай Атанас, че като сме долазили с трабанта на разклона, дето на пейката седеше една жена, я попитахме где е Чобанската махала. Тя ни се тросна:
- От дека да знам!
А старецът рече:
- Мани я тая. Она е зла жена. Тя не рачи тука дошляци. А пък я че ви кажем:

харно е при нас да има секакви ора

 Едни че са доктори, други - някви майсторе, други някви даскале, та и инженери, че и таквие (посочи мене) журналисте. Нъл се че са полезни някому?
И наистина, доста време по-късно, аз изпърпорих на три пъти къмто Перник и обратно, та успях да увелича с 50 лева пенсията на бай Атанас.
И започнахме - олеле мале - строителството на вилата. Дали пък сме знаели как се прави бетонна площадка, връз която да се сглоби вилата?!? Ами аз, невежият, как става този бетон, мислех, че за кофража требват няколко дъски. Ала не било така, казаха ми опитни люде от махлата. Тогаз тръгнах да търся кофраж. И те ти късмет! Пепито Цамбов, близък комшия, ми обеща:

С бай Атанас садим фиданки

- Ама че бързаш - рече ми Пепи - оти мене ми требе за бетонната основа на моята вила. - И добави: Щото моите майстори че ми додат до десетина деня.
Бре, ела да видиш припряна работа. Впрегна бай Атанас неговата кравичка и една комшийска в каруцата, та на два пъти превози кофража. Докарах аз с трабанта майсторите. Трима, дето не беха далече, ама нали искаха да се возят. А че отсетне рекоха, че

башка надница трябва и ракия да ги черпя

- Бутобетон че правим - рече уж най-опитният майстор. - Ама че докараш още камъни, та и песък, а и още десет торби цимент. Та иди, значи доле до базата.
И така - пърпорих на три пъти надолу и нагоре да докарам цимента. И като разбрах, че тая работа с площадката няма да се свърши ни за пет, ни за десет дни... ми се вгорчи и вилата, и намярата, та и жената, дето ми извади душата с мерака си за вила!
Ама нали на добрите птички Господ им вие гнездата - пак извадих късмет, щото Пепивите майстори не дойдоха (то има ли майстори, дето не лъжат) ни до десет, ни до двайсет дни. Хелем дойдоха, чак когато бутобетонът заякна, та свалихме кофража и нашият благословен бай Атанас го откара до основите на Цамбовата вила.
Толкова години са минали (27), ама и днес настръхваме с моята Мария, като си спомняме докарването на панелите на вилата чак от асеновградската фабрика "Явор" по нелесния път до Чобанската махала.

Как я разтоварихме на 12 купчинки

 как добрите ни съседи помагаха за това. А че и да ги покрием с найлонови платна, зер дъжд се задаваше. Прекапали от умора, легнахме да спим у бай Атанас... И в просъница виждам бай Атанас води неколцината съседи да разтоварят панелите. И как дедо Антония по некое време го нема. А че сетне се появи и каза:
- Детето ми умре!
А това дете беше голям мъж, ама осакатял от зла болест. Доплака ни се заради човеколюбеца, дошъл отново да помага!
А на другия ден, водени от бай Атанас, отидохме да почетем мъртвеца и близките му. Носеше човекът три свещици. Сам си ги беше правил. Къде ти от черквата - на два километра пеша. Така правеха и в другите 12 махали на селото.
Троицата монтьори на вилата докарах от София. Запомнил съм баш майстора Андрей. Добро момче, което идва още дваж да дооправя недоделките.
Монтьорите започнаха в събота по обяд, а в неделя вечерта бяхме вече на празничната софра, ами ясно у кого - у бай Атанас, когото за месец време обикнахме като роднина. А ястията приготви моята Мария, сръчна и чудесна готвачка.
Ето и още един незабравим образ. Пристигна баба Гюра Чобанска. Прегърбена от годините си, ама крепи в треперещата си десница кошничка с едри череши.
- Божке мили - възкликна старицата -

доживех да видим таквоа чудо

 Вчера го немаше това къще, ама те, че поникнало... Те това се вика Божа работа!...
Бог не прави чудеса, ако си скръстиш ръце - работа и мерак се иска. Ама и аз, дето ми се вкисна от напрежение, сега почувствах хем облекчение, хем неописуема радост. И си припомних освен добрите съседи, и некои терсене хора. Като кофражистите, които хем ги возех натам и насам, ами и проточиха работата, та да вземат още по една надница. Също камионджията, който докара самосвал с пясък и бетонов разтвор. Давах му и по пет лева бакшиш на курс. Като му казах обаче, че ни трябва още един курс с циментов разтвор, той рече:
- Е па, докарай си!
И завъртя камиона. Тръгна си. А пък аз по него с трабантчето, та при Михал, шефа на базата. Пък знайно е, че добряците като Михал изправят кривиците на заядливците.
Михал си имаше къща до стената на язовира. Качи се на своята кола, а на мене каза да се върна на строежа. Подир половин час подкупният камионджия пристигна с разтвора, изсипа го и смръщен си замина.
Тинка, телчарката, идваше да помага с още двамина текезесари. Идваха на надница в работно време. Значи, помислих си,

голямата корупция и в малко село бива

Пъстър е народът ни. Кирчо (светла му памет!), съпруг на Марина, съученичка и приятелка, беше най-работливият на обекта. И то без надница. Няма да го забравя как потта се стичаше по носа му, докато носеше кофи с циментов разтвор и претежки камъни за бутобетона.
Ами бай Атанас Кацарски, ами дедо Антония? Ами другите добряци от махалата, дето помагаха? Ами Лазар (светла му памет!), с когото сглобявахме и наковахме таваните с ламперия? Ами шофьорът, докарал ламперията? Взе нищожна сума, а като настоявах да му дам повече, той каза:
- Моля ти се, теб пари трябват повече. Нали къща строиш!
Всички тези човеци одухотвориха нашето къще. И съботянинът Евтим, който точно на уреченото време дойде и за четири часа постави улуците на покрива. Вземаше на метър, ала три половинки опрости. Благослови къщето ни и си замина.
Ами онази бабка, която веднъж застигнахме по пътя, а че я поканихме да се качи в колата? Нали и тя все ни благославяше, колкото пъти минеше покрай виличката. Благодарна, че я извозихме по най-върлото на пътя... А веднаж-дваж ли идва да ни донесе ароматно прясно мляко?!
И веселякът Андрей, който два пъти изкусурява покрива. Нали

той поби кръста с даровете на покрива

и също благослови и нас, и къщето.
И майка ми, която докарахме да види лятната ни къща. И тя благослови:
- Бог да ви дава живот и здраве да прекарате много години тук!
И Кирчо, и съпругата му Ели. Нали донесоха скъп подарък, а и с тях за пръв път седнахме пред трапезата на слънчевата тераска...
Ами нали, докато сме живи, ще споменаваме с добро Симеончо (така го назоваваше съпругата му Райна). Та той ни докара оградната мрежа на три курса. А сетне два дни стоя на тераската - да ни постави стъклата на прозоречните рамки. Човек, ама човек! И безплатно! Отгоре на всичко на няколко пъти, като минехме покрай техната виличка, Райна ни запираше и ни подаваше буркани с компоти.
Надживяхме двамината, ама ги поменаваме, колчем минем край запустялата им виличка!
Ами нашият незабравим приятел и изящен художник Борис Пелев. Как няма да сме му благодарни? Та той работи пет-шест дни даром. Много сръчен беше. Направи ни три дървени легла, пейки и маса за кухничката. Помагаше на Лазар, че направиха изолационната замазка на пода. Докато засъхне и подредим всичко вътре, с Боре спяхме навън, под скован от него навес.
И досега стърчи, по-висок от вилата, бор, дето Боре донесе като хилава фиданчица от гората над неговата вила. Саморъчно построена от незабравимия Боре. Как да не напиша стихотворение за този човек?
Минаха две години, докато Мария така обработи трите слога, че

целият двор се разцъфтя

 Маргарити ли нещеш, та и люлякови храсти, кокичета, зюмбюли, лалета... А най-много синееха отдалеч перуниките пред тераската. От тях идваха съседки да вземат разсад.
Имаме си и чаровен съсед - Тошо Чобана. От неговия бунар (с най-благата вода в махалата) си наливахме вода. А с такова чувство за хумор е Тошо - да му завидиш! Веднъж, беше в деня след Гергьовден, отидох пак да налея вода. Попита ме Тошо какво ново по телевизията? Сега има два апарата, ама тогава ходеше по комшиите. Казах му, че оня, шефът на военния музей, с кавръклиите мустаки, каза, дека при сите войни и битки нашата войска е водила (научих се да говоря добре шопски), ние сме пленили много знамена, а наше не е пленено. А Тошо на мига рече:
- Ами те, нашите, може да не са носили!
Друг път разказвам на Тошо с какви огромни камъни са построени пирамидите в Египет. Ама докарвали тези блокове отдалече.
- Хубаво - рекох - рязали са ги отстрани, отгоре, отдоле... Ама изотзад как са ги отрязвали?
А Тошо:
- Оно

само трънски майстор може да ти каже

Питам Тошето веднъж:
- Кажи какво че е времето утре?
- Ами само кривецо че покаже - рече той.
А кривецът е североизточният вятър, който понякога дуе пет-шест дни. И облаци сбира, и дъждове докарва, които по няколко дни не спират.
- Тогава най-арно се спие - казва Тошо. - Хелем у вазе, като ви затрополи отгоре по ламаринения покрив... кеф!
Да разказвам ли за изобилието от ядливи гъби нагоре по баирите и горите. Много страници трябва да изпиша. И за това как научихме съседите, че и околните виладжии кои гъби да берат. Защото мене ме е учил бай Иван Сечанов, чиято книга с много страници имам.
Не ще мога да разкажа всичко за чудесните години, преживени в лятната ни къщичка. Тъй трудно построена, ала твърде широка за кои ли не гости... Няма да стигнат десетки страници... Или, както бай Атанас казваше, когато купувахме строителните материали:
- Земете толкова... да артише, та да стигне!