Коста Илиев сее светлина и българщина

Юлия Пискулийска

"Аз сея светлина и българщина." С тези изповедни думи на отец Матей Миткалото завършва предговорът на "Записки в залеза - 3". Но тази изповедност изразява и същината на книгата. Авторът, Коста Илиев, продължава чрез новата си книга своята битка на социалист, за когото идеята е над всичко. Идеята за "свобода, солидарност и справедливост". Съдбата му е подчинена на тази идея. И словото - също. Негови усилия са вградени в "Перник-Волуяк", "Хаинбоаз", "Копринка", във вестник "Сливенско дело", в читалищно будуване, в различни отговорни структури на Сливен и София.
Новата книга на Коста Илиев категорично и ясно изразява гледната точка на човека, който не приема безмълвието и бездействието. Той не се страхува да заяви своите несъгласия с някои личности. Не спестява горчивия упрек. Посочва "гафовете" на Георги Първанов като президент, на Росен Плевнелиев като президент. Публицистиката му категорично сочи имена, които самовлюбено се движат от позиция до позиция, без да оправдаят даденото им доверие. Коста Илиев изразява своята непоносимост към предателството във всичките му варианти. Човек на честта, той се придържа към фактите и не се вслушва в мълвата. Следва посоката на истината. Отключва теми, които са стъпкани от пренебрежението на медиите. Една от тях е темата за Държавна сигурност, която според автора се е превърнала в доходен бизнес за някои хора. И достойнството, и името на много нейни служители са подложени на обругаване.
Едно от достойнствата на книгата е нейната конкретност. Това подчертава достатъчно ясно позицията на автора - словото трябва да сочи, да се бори, да помага. Удивителна е историята на Елена - 46 години тя, заедно със самоотвержени граждани като Коста Илиев, се мъчи да получи документ за самоличност. Цял живот! Бюрократичното мислене все още не е отживелица. На него и на други подобни феномени Коста Илиев противопоставя своите вълнуващи портрети на личности. Галерията е доста пъстра - Хаджи Димитър, Георги Димитров, Людмила Живкова, Георги Ведроденски, Цончо Родев... Едно подзаглавие ни определя различните посоки на книгата: "публицистика, мемоари, земляци, смехории". Тук е историята на Шивачево, тук е акцентът върху кметовете, вграждали времето си в тази история. Коста Илиев има остро око за добродетелните люде. За победите на народа ни, за кооперативите, които щедро хранеха този народ, за личностите, които са преодолявали сложни проблеми - скромно и честно. Земляците му, тези ведри и несломими хора, са обрисувани с талантливо перо. Иронията и чистият смях съпътстват разказа на Коста Илиев. Малки детайли освежават с колорита си книгата - като думите за Джибрата, купил билети за кино на... своите кози.
Една особеност на написаното вълнува: радостта, с която са нарисувани успехи на други хора. Напоследък живеем върху мрачния фон на омразата. И това искрено възхищение е предизвикателство. Предизвикателство е огромната обич към България, към Русия, към "малкия човек". Съвсем не е случайно в предговора казаното от Миткалото. Коста Илиев е направил веднага ясно и категорично най-естественото признание на родолюбец, войник на идеята: самият той сее светлина и българщина. Един истински боец не се отказва да търси светлината и в залеза.