Кой знай, че съществуват?

Тук тишината гърми. Тихо е по криволичещите малки улички, по които остатъците от асфалт са едва забележими. Тихо е сред малките парцелчета земя, заградени къде с мрежа, къде с огризани от ръждата ламарини. Тихо е и пред магазина, където като по чудо възрастен човечец взема хляб. Казва, че коматът е един от десетте, които доставят седмично в Гургулят. Толкова били достатъчни на местните. Според официалните данни на ГРАО от март 2015 г. жителите на отдалеченото на около 40 км от София селце са 22-ма. Но в магазина казват, че днес са не повече от пръстите на двете ръце.
Селцето, символ на победата на Българската армия (заедно със Сливница) в Сръбско-българската война през 1885 г., днес мълчи. Животът е спрял. Ще каже човек, че тук

войната продължава

В момента просто има затишие. И тя, войната, продължава, ако съдим по дупките на пътя до селото. Разстоянието от София до Сливница се изминава за 10-ина минути. След това е премеждието - от дупки, кал и вода не остават очи за природа. Дори кучетата в Гургулят водят битка - заобикалят отдалеч пришълците и воюват със собствените си бълхи, без да издават звук.
Местните хора оцеляват между магазина със стоки от първа необходимост, новата бяла черква и Пантеона! Последният е над селото. Но и там, както и в Гургулят, тишината реве. Няма ги някогашните колони с автобуси, а монументът на Майка България сиротее. Само на някакви си трийсетина километра оттук е Сърбия, която през 1885 г. разбунва духовете на гургулятци и те дават свидни жертви, за да защитят неукрепналата от Съединението България. Кой знай, че съществуват тези герои, но то за живите кой го е еня?
Пантеонът е изграден през 1985 г. по проект на архитект Георги Стоилов, автор и на "чинията" на Бузлуджа, от червен бетон и има формата на пресечена пирамида с височина 29 м. Заема обща площ от 700 кв.м. В центъра на монумента стои статуя на жена, която символизира Майка България, скърбяща за загубените чеда. Тя е изработена от камък - кварцит, подарен от Съветския съюз. Доставен е от Казахстан, казват гургулятци и допълват, че такъв материал бил използван в Мавзолея на Ленин в Москва и за Триумфалната арка в Париж.
Местните си спомнят с носталгия времето, в което селцето оживявало с всеки автобус. Спомнят си и за тържественото откриване на Пантеона през 1985 г. Имало дори гости от Сърбия. А от българска страна "големецът" бил Добри Джуров. Събрал купчина с букети, имало и други военни, но те не вземали - всичките били за "бай Добри". Добре, че са военните, та идват тук всяка година, казват гургулятци. Не забравят подвига на капитаните, макар че в днешната Българска армия такива като тях няма, клатят глава местните. Военните заедно с патриотичното дружество "Гургулят - потомци" отбелязват годишнините от славната битка. Идват момчетата, почистват района, а след това опъват камуфлажни мрежи, за да скрият тук-таме дупките.

Пантеонът се руши

Също като къщите под него, като пътя до него, като всичко в държавата. Вярно, че е построен бързо, местните дори казват под сурдинка, че някоя и друга торба цимент били откраднати, но преди комплексът все пак бил стопанисван. От 2000 г. пораженията от вятъра, водата и слънцето са ужасяващи.
След демократичните промени през 1989 г. Пантеонът на безсмъртните в с. Гургулят е забравен. Поради липса на средства за неговата охрана и поддържане той се руши и ограбва. Медните букви, с които били изписани имената на загиналите, са откраднати. Преди десетина години Министерството на отбраната отпуснало 120 000 лв. за неговото възстановяване като свято място за поклонение пред падналите герои. Липсващите букви били подновени с платна, без особена себестойност, за да не представляват интерес за крадците. Затова и стоят.
И се приключило. По време на управлението на Симеон Сакскобургготски той обещал на гургулятци 100 000 лв. за паметника, но

парите така и не дошли

Сега ли? Положението е отчайващо, а местните вдигат рамене.
Останалите да живеят в селото разчитат донякъде и на приходи от туризъм. Има определен капацитет от легла, но това не е достатъчно. Трябва да се привличат туристи, да се рекламира, а с рушащи се паметници и разбити пътища е "Мисия невъзможна". Направо като филм на Джордж Лукас, шегуват се в Гургулят. Така и оприличавали Пантеона гости от Сиатъл - на космически кораб, кацнал над селцето. То като започнаха да наливат бетона и ние мислехме, че правят ракетна площадка, спомнят си живите съвременници на градежа.
Около паметника и днес витаят противоречиви чувства. Едни казват, че бил "социалистическо изхвърляне", "грандомански". Припомнят, че на това място имало черква, правена от цяла България за 50-годишнината от войната, но комунистите не я долюбвали и затова я взривили. "Св. пророк Илия" се казвала и била много красива. Имало и костница, където се съхранявали костите на загиналите в битката. Сега били в Сливница, но и там, както и в музейната сбирка в Гургулят, можело да се влиза след предварителна заявка ден по-рано поне. Старата църквичка, макар и полуразрушена, била посетена от Людмила Живкова, разказват местните. Тя казала да се реставрира, но за жалост след смъртта й я съборили. На нейно място построили Пантеона.
През 2005 г. започнал строеж на нова църква на името на Св. Илия, който бил завършен през 2012 г. Храмът е осветен през 2013 г., но оттогава не помни да е сбирал толкоз народ, колкото на освещаването.
Кое измислица, кое истина, кое фантазия - има ли значение? Гургулятци днес живеят от пенсии и социални помощи. И те самите рядко се събират на Пантеона. И по време на събора в началото на август тълпата била малобройна.
Така е - Пантеонът пустее, новата църква се белее. Комплексът не е част от 100-те национални туристически обекта, което е глупост, казват местните. Вдигат рамене и не знаят каква е причината. Кръгът е порочен. Трябва да се поддържа обектът, да има хора в събота и неделя, а за това са необходими пари, с които общината в Сливница не разполага. Средствата могат да дойдат от организирани туристически посещения и... Веригата се затваря.
Извън 100-те национални туристически обекта е и мемориалът "Новото гробище над Сливница". Боже, ако видят какъв път води до това място, мъртвите ще се надигнат. Кал, вода, две дири сред полето - това е пътят към мемориала. Срам и позор! А толкова приказки се издумаха и усилия се хвърлиха, за да бъде осветен преди няма и шест години кръст-паметникът в памет на загиналите български и сръбски войници по време на Сръбско-българската война.

*    *     *

Дали са щастливи хората в Гургулят? Идете и ги питайте.
Надат се на пари от социалните за дърва. Чакат пенсиите, за да си купят хляб и да платят тока. Разчитат на децата и на идващите чат-пат туристи. Надяват се, че времето ще е благосклонно. Сигурно ще измислят някой европроект и за нас, и за това, което имаме. Как ще забравим историята, ще я разрушим ли и нея, питат те. Ами както е тръгнало, ако остане на бедните и безпомощни общини да пазят онова, от което държавата е абдикирала, което не рачи да съхрани... Само това ни липсва - все нещо строим, после го захвърляме, почваме отново, а то не се получава. Докога ще я караме така, животът ни мина, жалват се гургулятци.
Обаче споделят, че дали от страх, дали от свян, крадците оставили непокътната статуята на Майка България в центъра на Пантеона. Преди време човекът, който се грижел за комплекса, запалил две свещи пред нея и от следващия ден хората започнали да хвърлят стотинки. Така и до ден днешен. Вярват и се молят, надяват се и очакват да стане по-добро, ние да станем по-добри.
Разрухата на Пантеона над Гургулят не е единичен случай. Такава е съдбата на много паметници и монументи в България. Какво става с държава, която не цени историческата си памет ли?
Паметниците са за живите, а не за мъртвите. Народ, който не поддържа и остава да се рушат паметниците му, е обречен на духовна нищета, на разединение. Трябва ли да припомняме предупреждението на полския поет Станислав Лец: "Когато рушите паметници, запазете пиедесталите - скоро пак ще ви потрябват."

Пътят към мемориала "Новото гробище над Сливница"