Краят на един символ?

Сагата с паметника "1300 години България" пред НДК е на път да приключи. Поне така казва окончателното решение на ВАС, което не подлежи на обжалване и дава разрешение на Столичната община да демонтира монумента. Но дали наистина ще бъде сложен край на един недостоен щурм срещу паметник, провокиран не от естетическо неприятие или творческа критика, а главно от употребата на всичко и всички в антикомунистическите политически напъни на т.нар. демократи. Цялата борба срещу този паметник бе не защото софиянци не го искат, а защото той се поставя в контекста на социалистическото минало. За всекиго е ясно, че дискусията не е дали паметникът е красив, грозен, кой го иска и кой не. Той бе оставен съзнателно да се разруши, докато в последните години на пререкания съзнателно предизвиканото противопоставяне на обществено мнение, власт и експертите всъщност бе само замазване на очите в опит да бъде погубен монументът чрез нарочното му очерняне като продукт на социалистическите години.
Той обаче не е паметник нито на социализма, нито на капитализма, нито на демокрацията. Не е просто "паметника пред НДК", както някои го наричат пренебрежително. Това е цял архитектурно-монументален комплекс, символизиращ дълголетието на държавата ни. Не на София, не на БСП, не на ГЕРБ, а на България. Той се вписва в серия подобни монументи, решени в нетрадиционен творчески стил, като, да речем, паметникът в Шумен. Всички онези, които устройват кампанийно броженията, едва ли са си направили труда да научат, че фигуралната композиция символизира книжовността, признателността и съзиданието. На противниците на комплекса им е достатъчно да го представят само като падащи плочки и прозираща арматура, дължащи се всъщност на лошо стопанисване. В днешните цивилизовани европейски страни никой не руши паметниците си, те са свидетелства от историята. Факт е, че чужденци тръгнаха да възстановяват чинията на Бузлуджа, оценявайки достойнствата й! Нелепи са приказките, че монументът пред НДК, символ на родоначалието и на Златния век на България, на нейното мъченичество и на възхода й, е заплаха за демократичната сигурност. То е като варварското разрушаване на Палмира или на нашия мавзолей, който можеше да бъде превърнат в прекрасен пантеон или музей в центъра на София, както се прави по света, вместо празното му петно да бъде заливано месец след месец с бира и с последиците от нея.  
Още по-жалки и недостойни са опитите в дискусията за бъдещето на това малко пространство пред НДК да се противопоставя един паметник на друг чрез идеята да бъдат възстановени мемориалните плочи на Първи и Шести софийски пехотен полк, премахнати от същото място през 1977 г. Т.нар. демократи нека не прехвърлят върху паметниците собственото си противопоставяне на други столичани. Недостойно е спрямо онова, което те символизират. А докато управляващите изпълнят собствените си намерения спрямо паметника пред НДК, дано накрая не се окажат изненадани, ако паметникът се окаже по-здрав от очакванията и надеждите им... И паметниците си отмъщават.