Лайпциг - културен брод

Вилия МОНОВСКА

Какво ме отвежда в Германия? Причината е лична - един много скъп за мен човек, отношенията ни са като огледало на моята душа. Той се установи в Лайпциг около три седмици преди моето пътуване. Разбира се, искаше ми се да прекарам и известно време в Берлин, но оставих тази идея за някой друг път...
 Все повече се убеждавам, че всички впечатления, които човек трупа от пътешествията си, често са изкривени до заблуда представи за чуждата страна и хората в нея. Пътуванията ми в Европа влудяващо си приличат като усещания и атмосфера.
    Лайпциг е доста голям град, но не толкова, че да изглежда стресиращ. Което му придава едно уравновесено очарование. Град, отговарящ на критериите на глобализацията и все пак намиращ се в мярката. Няма "Макдоналдс" и "КФС" на всяка улица, срещат се от време на време  "дюнерджинийци", но не така натрапващо. Дори от комерсиалната част освен спокойствие лъха и една интелигентна сдържаност. В европейските градове луксозните магазини, "шопинг центрове" и кафенета/ресторанти винаги по странен начин се смесват със старинния изглед наоколо. Тълпата е разпръсната и не създава усещане за клаустрофобия, както в тунелите на лондонското метро например. Това прави обиколката на улиците и пресичането на светофарите много приятно - ти задаваш темпото и можеш да се вглеждаш в каквото си избереш.

Силуетът на "Николайкирхе"

    Пътят ми до центъра всеки ден минаваше по улица "Карл Либкнехт", безкрайна широка улица, осеяна със заведения и антикварни магазини за книги и грамофонни плочи. Белязана от оркестъра на трамваите, тя сякаш стигаше до края на града. Две места ми бяха любими (служеха ми и за ориентир колко още ми остава) - една огромна къща, изрисувана с пилета и бухали; и един безистенен двор с няколко навеса на беседки, който очевидно през лятото оживяваше за летен театър, концерти и всякакви сбирки. Особен дух носи това място - съвсем скрито и различно от всичко останало на тази улица. Малко еднообразно ми се струваше след няколко дни все направо и направо, до кръстовището близо до "небостъргаческата" радио-телевизионна сграда, граничещо с центъра.
Отляво новото кметство, което аз мислено наричах "замъка", също изпълняваше функцията на компас в огромния пръстен от улици наоколо. Имах чувството, че кулите му са видими отвсякъде на доста голям радиус.

Лайпциг, сградата на кметството

    Първата ми спирка беше един фонтан, свързващ тесни павирани улички с маси на барове и ресторанти, в близост до площада на старото кметство, един "по-делови" замък. Там "клоунствахме" за радост на малки туристически групи и на хората, наблюдаващи ни от прозорците и терасите на домовете си. Дали заради студеното слънчево време, но необичайно топло за началото на ноември, или заради саксонския празник, мястото внезапно беше поопустяло.
Една мила възрастна жена ни посъветва да се преместим в съседен парк след дълъг разговор, който, надявам се, удовлетвори любопитството й към нас и дейността ни. Той се оказа на малко повече от пет минути, по нейните думи, но там намерихме едно от многото паркови езера, сърцето на тези райски зелени зони, чиято площ може би се съревноваваше със застроените градски райони. Тук ни посрещна весела музика от една "музикална къща" и много деца с родителите си, стичащи се от множеството алеи. Публиката на приливи и отливи неудържимо се застояваще дълго пред нас, карайки ни с въпроси, възклицания и усмивки да забравим студа. И така до края на първата ми седмица в Лайпциг, когато слънцето се оттегли за дългата си зимна почивка. Като изключим деня, когато бях на лекции в университета, и съботата, когато се разходихме до Котбус, за да мога да се сдобия с колело.

Лайпциг, улични музиканти

    Слава богу, лекциите не бяха в централната сграда, която представляваше превърната в масивно стъкло готическа катедрала. Това ми се стори не само странно, но и малко смешновато. Лекцията беше посветена на предстоящия фестивал, което ме инжектира с допълнителна доза ентусиазъм. Понеже фестивалът отчасти беше ориентиран и към Източна Европа, аз се почувствах като у дома си, чувайки на една от дискусиите акордеонно изпълнение на балкански фолклорни песни.
 Опитът на германците и проявеното им уважение, особено от хора на изкуството, да се докоснат и опознаят нашите нрави и култура, осигури на Лайпциг определен символ в моето съзнание - "културен брод". Разбира се, по-широката действителност е друга. Показателен пример е реакцията на едно момиче, когато разбра, че съм от България: "Ааа, страната с циганите". Дори не беше въпрос. Но иначе на вид приятно момиче с африканска кръв от студентския театър в Котбус. Не знам дали фактът, че чу много положителни отзиви от моя приятел за България, ще остане в паметта й и ще промени мнението й за страната ни. Но гостуването в този театър за един следобед ще остане специален за мен момент. Също и кратката разходка в този толкова различен град, малък, но с необичайно грандиозен театър. Той е в известен смисъл важна забележителност за цяла Германия и архитектурен шедьовър, който с елементите си от многобройни стилове среща всички епохи.
    Излишно е да казвам, че двете седмици се изнизаха много бързо. Мисля, че се сбъднаха целта и желанието ми да проникна в Лайпциг по-дълбоко, по-отвътре, не само като туристически наблюдател. По-емоционален отпечатък дори от прочутите храм-паметници "Томаскирхе" и "Николайкирхе" остави в мен представа за западната култура. Това е квартал, населяван от всякакви мощни алтернативни светогледи и центрове на изкуството. Той използва градивно качествата и недостатъците на своите ресурси. Там бившите социндустриални пространства не са оставени на саморазрушаване, а са  превърнати в източник на култура и неотменна част от нея. Особен въздух плува из това разнообразие и разнася топъл уют, смесица от близко минало и устремена към добро модерност. "Град в града", помислих си. Нови, светли и спретнати къщи лежат до по-стари, мъдри и тежко дишащи сгради. Този пулс, който се разпръсква и разстила отвъд монументалния център, е истинската същност на Лайпциг.
Покъртително е по такъв начин да надмогнеш националното в себе си. Като народ, като хора никога не сме единствени. И можем да се учим взаимно един от друг. Вероятно твърде оптимистично и нереалистично желание, а може би не... Нали това е част от пътуването?!