"Любовен еликсир" - рецепта как можем да бъдем щастливи

Магдалена Манолова

Трескава работа кипи в Софийската опера. Треска по Вагнер, по Доницети. Ансамбълът на първия български оперен театър доказа, че ние, българите, имаме своя мярка за Вагнеровата сага "Пръстенът", призната от световната критика. А българската режисьорка Вера Немирова наложи своя мярка в историята на европейския театър. "Едва 38-годишна, българката Вера Немирова наложи нови мащаби в "Пръстена". С този "Пръстен" във Франкфурт се пише история на музикалния театър", възкликва критиката. "Тази постановка може да бъде ориентация на немския оперен театър в предстоящата Вагнерова година." И още нещо, до този момент само един режисьор - Патрис Шеро, в млада възраст има смелостта в 70-те години на миналия век да "прочете" съвременно Вагнеровата сага. Вера само на 38 е успяла да наложи българската марка в немския театър, да се чуе "българският" глас в една запазена територия за мита Вагнер.
В първата си среща с родната публика преди четири години младата режисьорка отвори завесата за любовта, прошката и човещината в дебюта си на българска сцена в операта "Момичето от Златния запад" на Пучини. Тогава тя качи своите герои и публиката на кораб - кораба на надеждата за по-добър живот в треската за злато, но и загубата на родината. Постановката изправи на крака публиката в Дойчеопер - Берлин, а после и в София.
При втората си среща с нас Вера Немирова предлага своя рецепта за чудото на любовта, за това "Как мога да бъда щастлив" в комичната опера на Доницети "Любовен еликсир". Какъв е нейният еликсир на любовта? За това ще узнаете на премиерата на 16 март в Софийската опера. Ще се посмеете, но може и една тайна сълза да пророните. Да повярвате в чудеса - чудеса, които може да променят нещо в живота. Ще се забавлявате, така както аз се забавлявах на репетициите с младия солистичен състав, с бравурната игра, която ще ви пренесе в един съвременен СПА-център, мечтана идилия за съвременника. Защо вода вместо вино предлага Вера в своя любовен еликсир, как е възможен този извънреден момент на щастие между хората, наречен любов? Всичко това ще оживее в "Любовен еликсир".
Трудно е за вярване, че непосредствено след Вагнер, дни след големия успех на премиерата на "Залезът на боговете" на сцената на Франкфуртската опера, Вера ще има енергия да започне своята игра с шедьовъра на Доницети. Усмихната, с блясък в очите, по детски закачливо тя умее да увлече в своята игра младите, без да се налага, разпалва страсти, отваря сърцата им за истината на героите им. Радостно е да виждаш как пред очите ти се променят, вокално и артистично, как израстват в тази, на пръв поглед лесна, игра. Всъщност тя изисква много, изисква отваряне на сетивата. Виждаш как се ражда магията на спектакъла, каква е природата на твореца.

По детски откровено и с много въображение, с чувство за хумор, но и поетично българската режисьорка прави театър весел и ужасяващ, жив театър, с огромен принос за съхраняване на театъра въобще. Така портретират специалисти младата българка, в професия не много женска. Аз бих добавила - това е възможно, защото Вера носи в себе си богатите багри на българската душевност, защото тя носи духа на дядо си - големия писател Добри Немиров, на баща си - необикновения режисьор Евгени Немиров, на майка си - Соня, оперна певица. В нейните постановки сякаш оживява духът на изключителния й род. Разговарям с Вера във време разделно - в очакване на последни критики от премиерата на "Залезът на боговете" от Франкфурт и в подготовката на "Любовен еликсир" тук. Лесно ли е да бъдеш различен в големия свят на оперния театър днес, когато скандалните, разголени до неузнаваемост постановки, са мода. Когато на т. нар. авторски театър му е позволено да "прекроява" творбите така, че стават непознаваеми, стига само да задоволяват капризите на модата. Какво изповядва Вера Немирова?

- Стремя се да бъда честна към автора, който е живял преди 200 години. Длъжна съм да го преведа по някакъв начин в основните му импулси и послания към една съвременна публика. Човек може по много различни начини да направи това. За мен провокацията не е на първи план. Не се възползвам от драстични онагледявания. Търся съвременните взаимоотношения между хората в музикалната партитура и намирам моите картини, които би трябвало да помогнат да се разбере и прочете това, което се чува от една съвременнна публика. Честният разказ се цени, както и намирането на съвременни импулси, без това да е неестетично. Има много крайни изстъпления, както примерно бе "Пръстенът" в постановки, залагащи само на техника, или както това бе в Метрополитън - на мултимедия и техника. Личността на певеца изчезва. Мен ме интересува точно личността на човека.
- Работиш в момента с млади певци, с опитни и по-малко опитни. Какво предизвикателство е за теб, какъв е потенциалът на българските певци?
- Тези чудни гласове, богата вокална природа, емоционалност е невероятен феномен. Едновременно с това има липса на сблъсък с различна режисьорска работа, прочит и концепции, школа, през която се минава освен в академията, и по оперни студиа. Това са нешлифовани диаманти, една диамантена мина, с която трябва много да се работи, но се стига до добър резултат, защото материалът е богат.
- Натрупала си един изключително богат репертоар. Успя на млада възраст да сътвориш твоята представа за "Пръстенът" в тези последователни постановки в пет години. Оперният театър на Вагнер е предизвикателство и за най-зрелите режисьори. Какъв е твоят ключ за сложната сага на "Пръстенът"?
- Трябваше да открия нещо като теорията на вероятността, нещо много сложно, но просто. Намерих го в макета на четирите елемента - огън, вода, въздух, земя. Те се появяват в четирите части в различна постройка и ред. Това ми помогна да разбера тези заплетени сюжети. Наблегнах на човешката страна. Това са силно философски и общочовешки неща. Конкретни отношения между баща и дъщеря, между брат и сестра, деца, поколения, родители, между любещи се. Има всичко. В крайна сметка става дума за съотношението на любовта и парите, златото и решението кое е по-състоятелно или свързани ли са двете едно с друго. Търсихме в декора силно абстрактна форма, а не пренасяне на действието в конкретна обстановка. Черпихме от богатия извор на картини за "Пръстена" - исторически и съвременни. Това хранеше фантазията на екипа. Нямахме ограничения, искахме да разкажем произведението в основната постройка на четири пръстена около едно ядро. Сменяме само повърхността. В "Рейнско злато" бе синя, във "Валкюри" - дърво с годишните пръстени, в "Зигфрид" - зелена поляна, в "Залеза" - метал, като индустриална машина. В тази константа работата на режисьора бе много трудна, трябваше певците-актьори да внушават идеите, без да доскучава. Тъй като историите са различни във всяка част, получи се интересно.
- Как се сработва такъв екип в тази сложна партитура? Как се постига творческото равновесие в диалога?
- Много рано започна музикалният анализ, преди четири години. Работихме с диригента, с художниците, с директора, разчепквахме творбата, след анализа започна творчеството, трудно беше, малко преди поръчването на реквизита играхме на голата плоскост, нямаше нищо друго, освен артистите, един мъж, една жена, копие. Ограничихме се, за да не се отвличам от същественото. В декора търсихме една силно абстрактна форма, защото музиката е толкова въздействаща, че няма нужда да се илюстрира, трябва само да събужда емоции чрез играта на артистите.
- Фокусът е върху певците-актьори, трудно ли се работеше с този елитен състав, да се постигне твоята концепция?
- Директорът на Франкфуртската опера не  търси никога само имена, а певци, които да бъдат отворени за концепция, начин на мислене, да не са недостижими звезди. Подбра елита.
- За този "Пръстен" се пише в критиката като за събитие в света на операта, дори Байройт би трябвало да се страхува. Това признание за българската режисьорка Вера Немирова, изблик на критиката, какво означава?
- Значи, че не всичко е казано докрай, има какво да се открива в тази сага. Аз лично имах няколко версии, трябваше да избера само една от тях. Трудна задача, много работа, цели пет години от живота ми отне, но ми даде голяма радост. Когато се занимаваш с "Пръстена", трябва да знаеш как да започнеш и как да свършиш - това е плашещо, но трябва да се преодолее страхът, да си отворен за спонтанния момент, който дава решението.
- Какъв бе този спонтанен момент?
- Всемирният потоп на Залеза не трябва да плаши, а фантазията на зрителя може най-добре да си представи това с една картина. Не може да се покаже, че светът изчезва, той продължава да съществува и хората в него също. Реших целият ансамбъл да бяга на нашата конструкция, да се спасява като от пожар върху един Ноев ковчег. Седят като птици скупчени и слушат музиката, гледат към светналата зала, в която предполагаме, че се е случил пожарът, Вотан и неговият свят изчезват, Брунхилда хвърля пръстена към залата. Това е нашият свят, нашата Валхала. Публиката трябва да мисли.
"Вие, публиката, сега решавате как ще продължи всичко нататък. Направете света по-добре от нас" - послание, предизвикало аплодисмента на немската критика за българката Вера Немирова.