Мъдър диалог между двама мислители през времето и пространството

Георги Н. Николов

"Българският ум. Непрочетеният Цветан Стоянов" - под това заглавие Панко Анчев поднася на читателите поредната си книга, дело на издателство "Захарий Стоянов". Сам литературовед, историк, философ, публицист, авторът възражда за съвремието ни рано починалия Цветан Стоянов - достоен мислител, прибавил своя искрица интелект в духовното огнище на българския ХХ век. В пояснителните бележки към сборника за него е отбелязано, че има "огромни заслуги за популяризиране творчеството в блестящи преводи на Гьоте, Байрон, Емили Дикинсън, Шели, Колридж, Б. Шоу, Стайнбек, Киплинг, Гамзатов, Суифт, Шекспир, Колдуел, Брейн, Харпър. Автор е на четири романа и повести. Той обогати българската литературоведска мисъл, натовари я с нови обществени функции и придаде красота и изящество на словесния й изказ".
Днес България е устремена към Европа и света по утъпканите пътища на двустранен културен обмен. Но и по трънливите пътеки на безкритично възприемане на всичко, носещо етикета на Стария континент. Книгата на Анчев идва да ни събуди от упойката на чуждопоклонството. Да ни подкани към себевглеждане - от редица исторически ъгли, върху плоскостта на народопсихологията. В този смисъл книгата е разсъдъчно послание към хората от различни възрасти. Целящо възраждането на естетическата ни и духовна идентичност чрез вече споделеното от Цветан Стоянов, пренесено в измеренията на днешния ден. История, настояще и бъдеще си дават среща в знакови страници на творбата. Носещи кода на значими философски размисли, вградени още в заглавие: "Отчуждението като характеристика и условие за живот на модерния и постмодерния човек"... "Какво означава "българско?", "Заспал ли е българският народ?", "Кому служи геният?", "Броселиандовата гора", "Критика - метафизика" и т.н. Не на последно място по значение са и страниците в "Литературният български език": "Езикът не може да се пази все едно, че е склад или луксозен дом. Няма охранители за него. Дори и специален закон за опазване на чистотата му да бъде създаден и приет, пак нищо няма да е свършено. Защото езикът се пази чист и свеж, когато писателите му пишат чисто и свежо, когато го владеят и обогатяват. Писателят трябва повторно да придобие съзнание за своето висше служение на водач на народа и попечител на езика, негов творец и пазител. Него трябва отново да започнат да го вълнуват не наградите, а съдбите на хората, истината, а не парите..."
Внимателният прочит на книгата оставя впечатление за мъдър диалог между двама български мислители през времето и пространството. Подобен извод се налага и от факта, че духовността може да бъде "датирана" само условно. Тя остава неподвластна на календарните промени в политиката, икономиката, човешките търсения в неизбежен тленен кръговрат. Но със своите философски формули и словна красота може да смекчи и смекчава антагонистични противоречия, социални трусове, теистични разминавания за божественото и неговия земен прототип. И пак тя неусетно, но властно, гради хармония между народи и отделните човеци. Сдобрява Каин и Авел и спомня, че първо условие да съществуваме е правото ни да мислим различно и да поднасяме даровете си в различни храмове. Защото крайната цел е една - да бъдем образ и подобие на Създателя. Което значи преди всичко да бъдем хора, помнещи своя родов корен, преди да поемем по неизбродните пътища на света в исторически план и в хоризонта на идните години. Книгата онагледява дълбоко познаване на творчеството на Цветан Стоянов. А също - разбираемо убеждение, че делото му трябва да бъде продължено във възходяща градация именно днес. Защото когато цената на залъка хляб грубо измества нравствената ценностна система, е все по-потребно някой да подсети: "Българино! Знай своя род и език..." В безмълвния си диалог с Цветан Стоянов в творбата Панко Анчев ни подсеща именно това...