Мълчание

В цяла Европа синдикатите изкарват стотици хиляди по улиците. Срещу унищожаването на социалната държава. Срещу вдигане на пенсионната възраст. Срещу замразяването на доходите. Накратко казано, срещу стоте тояги на голо за кризата, забъркана от алчността на богатите.
Какво обаче правят у нас синдикатите?
Забъркват буря в чаша вода, после подписват споразумения с правителството и накрая отиват при чужд посланик, за да му докладват своето отношение към проектобюджета и притесненията си, че има недоволни в образованието и здравната система.
Чуждият посланик, между две сесии на "Стъклен дом" ги приема и клати одобрително глава, че синдикатите са се разбрали с управляващите. Мила картинка!
Абсурдът в нея е толкова голям, толкова силно крещи, че на него може да се отговори само със ступор, мисловна парализа и гробовно мълчание.
Българските синдикати постъпват безумно и на практика се самоунищожават. Те избират подчинението пред отстояването на права. Килимчето пред посланика вместо надеждата на хората. Останалото е мълчание.
Във Франция млади хора си слагат стикери "Аз участвам в класовата борба" (виж статията "Метро, работа, гроб" на стр. 2 от "Монд Дипломатик"), у нас профсъюзните водачи си пият кафето и информират чужд посланик.
Решението е очевидно. Време е и на синдикатите да им дадат роля в "Стъклен дом". Поне сценаристът да ги поукраси.