Между небето и земята

Антон ДОНЧЕВ

    Казват, че когато Вагнер се готвел да пише героичните сцени от своите митологични опери, обличал дълга старовремска тога и си слагал перука с дълга коса, за да се приобщи към своите герои и тяхното време. Разказват, че когато Ел Греко рисувал, зад завеса тихо свирел оркестър, за да го пренесе с песните си в друг, възвишен свят. Ако Иван Гранитски си бе поръчал специални одежди, които да облича, когато пише стихове, той би могъл да ги продаде в бутик за втора употреба като съвсем нови, със зашити джобове, никога употребявани...
    Иван Гранитски пише стихове по начина на цар Соломон - обръща си вълшебния пръстен, преобразява се и прекрачва в оня, другия свят на песните... Тогава Иван Гранитски посяга - незнайно къде - измъква, откъсва, материализира - незнайно как - една книга и ни я подава. Стихове. Нарича я "Щерна".
    Питах десетки млади хора: "Що е щерна?" Те не знаеха. Само преди минути питах зряла, умна, за мен млада жена: "Що е щерна?" Тя ми призна: "Не зная".
    Това, че младите не знаят що е то щерна, едновременно е добре и зле. Добре е, защото сега живеем в свят, където щерните са ненужни (въпреки че не съвсем, остров Капри живее, защото съществуват щерните). Но е зле, защото щерната е символ, тя събира небето и земята, надеждата и упованието, днес и утре.
    Щерната е място, яма в земята, пригодена да събира дъждовна вода. Тя е пустота, оградена с камъни, с тухли, с печена глина, която трябва да се напълни с влага за идните дни, за жаждата и сушата. Щерната е пустота, утроба в земята, която очаква небесна вода.
    Помня как преди повече от петдесет години стоях пред полузасипаната, но все още дълбока и тайнствена щерна на крепостта Перперикон. От тъмното дъно крякаха жаби. И си мисля - как навремето, посред вражата обсада, около същата щерна са коленичили стотици изнемощели люде като около олтар, като пред божество, за да получат една лъжица вода.
    Щерната на Иван Гранитски е изкопана, издълбана, изкъртена в една корава земя, в едно сушаво време, на всичкото отгоре заледено и твърдо като камък от егоизъм и равнодушие. Слава Богу, в щерната има вода.
    Тя е от небето. Над нея са минали облаците на даоизма, на будизма, на християнството, тези облаци са взимали образите на Хермес Трисмегист, на Изида, на Орфей. Над щерната са минали небесните крави на Волос и от виметата им е капало святото мляко, с плач са отлитнали прогонените русалки и елфи, за да ни оставят само сълзите си. Валяли са дъждове с води, които дъгата е изсмукала от безброй извори по земята.
    И тъй - имаме една щерна. Не бива да чакаме суша или вража обсада, за да вкусим от водата й. Иван Гранитски ни подава черпака.
    Но да не забравяме, че в земната същност на всеки от нас зее пустота, която е нашата лична щерна. Нека да протегнем шепи към облаците, за да събираме дъжда. Да вдигнем лица към небето, за да наквасят капките нашите устни.