Мили хора,

Падна ни се тежка участ. Трябва да плащаме чужди грехове.
Греховете на онези, които ни потискаха, които режеха словото ни, които богатееха на гърба ни. Греховете на разни джуджета и самозванци, на партийни кентаври и нероновци, които превърнаха знамето на вярата ни в пешкир за копитата си. Греховете на подлеци и доносници от най-низшия вид безгръбначни, които се гънеха като пластелин и викаха “ура” на всяка достолепна глупост. Греховете на поети и журналисти, на учени и артисти, на философи и политолози, които мъркаха като котки около скута на властта и възпяваха велможите й. Греховете на алчни и тъпи люде, които претопиха идеите в пари, а парите - в пороци и скъпи имоти. Греховете на грубияни и убийци, които чупеха души и кости, арестуваха творчески архиви и унищожаваха хора, за да получат орден, пост или пагон повече. Греховете на всички, които бяха между нас, без да са наши, превърнали обществото в яма, в трапеза на гарвани. Греховете на циниците, на лицемерите, на хитреците, на лакомите, на безсъвестните, на черните павлета и на още много други, чиято нравствена и политическа безскрупулност озлочести България.
Цялата тази грамада от грехове се води днес на наша сметка. Не виновните, не истинските престъпници, а ние, невинните, трябва да отговаряме сега пред народа и историята за всичко недостойно и кално, вършено извън нас и против нас. Ужасна сметка в ужасен час! Но въпреки ужаса - горе главите, другари!
Ние, обикновените труженици, истинските деца на революцията, поруганите мечтатели, чистите носители на идеала няма от какво да се срамуваме. Нашата жива сянка е вградена в сянката на България. Всеки от нас е дал на родината най-скъпото от себе си. Всеки от нас и всички заедно сме част от успехите и драмата й. Нашата кръв е навсякъде - и по балканите, и по лагерите на режима, който разбихме. Навсякъде са и делата ни. Трудът и мъката ни са неделими от народната съдба независимо от престъпленията на самозабравилите се велможи. Ние, а не друг, първи въстанахме срещу тези велможи. Ние, белязаните с еднакво тежки рани от фашизма и от сталинизма. Ние, страдалците, които излязохме от калта и терора, за да помогнем на нацията и да я въздигнем. Между нас е имало всякакви, но ние не сме стадо, за да плащаме за всички.
Нима тези, които ни хулят днес, плащат за дедите си, за бащите си, за братята си?
Нима социализмът роди Бай Ганьо и байганьовщината?
 Нима социализмът отгледа и вкара в историята народниците и цанковистите, генерал Вълков и Гергинов, Гешев и Бадев, Обновата, Легиона и ратниците, жандармерията и черните капитани, сиромашията, остров Света Анастасия, Гонда вода и безкръстните гробове по планини и полета, изгорените къщи и отрязаните глави, детските трупове в Ястребино, туберкулозните студенти и разстреляните жени на Сечен камък, антиеврейските погроми, кървавите сватби в Гарнизонното стрелбище и отровените кладенци, батулийската драма, изкланите поети и онази виеща социална несправедливост, която давеше страната ни цели 65 години?
Нима ние, потомците на Дядо и Смирненски, сме автори на Закона за защита на държавата, на царската цензура, на полицейските блокади, на класовите гета, на жълтия печат, на шовинизма и расизма, на междуселските войни, на националните катастрофи, на масовата неграмотност и на всички онези обществени пороци и болести, в които се гърчеше буржоазна България?
Нима наша е вината, че се опитахме да измъкнем страната от цървула и бобената чорба, от ралото и синора, от пролетарската скотобойна и от онова политическо невежество, което раждаше омразата и терора?
Нима сме грешни, че страдахме и умирахме за един нов свят, който при всичките си несъвършенства и въпреки престъпленията на велможите и тяхната система е по-справедлив социално от света на чорбаджиите?
Въпросите са много и всеки един от отговорите им, независимо от развилнялата се необективност напоследък, е в наша полза. Днес мнозина се опитват да ни разпънат отново на кръст, забравили или незнаещи, че кръстът е наш. Та ние не сме слизали от него. За разлика от тях нашата памет е жива. За злото, извършено от наше име и в наше присъствие, ние сме готови да отговаряме. Заради него коленичим пред народа и молим за опрощение. Народът ни познава и сигурно ще ни разбере. Нека той ни съди, а не виновните преди нас, чиито стъпки в историята все още личат под тревата на времето. Ние признаваме открито своите несъвършенства и мании. Но в същото време не можем и не трябва да се откажем от изстраданото добро, което сме дали на хората. Ето защо:
Горе главите, другари!
Греховете, за които плащаме днес, са неимоверно тежки. Но нашите плещи са здрави и сигурно ще издържат на товара им. Нека ни ругаят, нека ни клеветят, нека ни показват палци и ковчези, нека палят свещи под носа ни, нека ни се подиграват - ние знаем защо сме на тази земя. Тя е пълна с наши кости и наши герои. Поена е от потта ни. Затова не бива да драматизираме нещата около нас и вътре в нас. Дори и най-страшните. Истинската ни мисия, която ни е повела, не е завършила. Може да се каже дори, че тя сега набира сили. Мисията на обновлението, на хуманизма, на демокрацията. Единствената мисия на социализма, който въпреки грешките и престъпленията на бившата мафия е жив и търси своето потвърждение. България е смутена от тези грешки и престъпления, но не е забравила голямата идея. Нашата идея. Тя е в кръвта й. В този смисъл ние можем да страдаме, да късаме живо месо от спомена си, да се самобичуваме, да търпим унижения, но в никакъв случай не трябва да униваме. Народът все още има нужда от нас. Униват страхливите и онези, които са дошли по сметка под знамето ни. Няма защо да ги съдим, той като и те са част от голямата драма, но в никакъв случай не трябва да се влияем от паниката им. Силата ни е голяма въпреки пукнатините в нея и нямаме право да се отричаме от себе си. Отричането би ни довело до разруха, до безпътица, до непростима гавра с нас самите. Затова девизът е един:
Горе главите, другари!
Очакват ни тежки битки, в които трябва да се докажем отново. Да се докажем като граждани и патриоти, като хора, способни на самопречистване. Направим ли това, ще помогнем и на себе си, и на делото. Останалото е суета или сляпа догма, която ще ни завлече в нищото. Ето защо вината, която носим заради фарисеите и филистерите, нека не ни плаши. Нашият шанс е в нейното пълно осъзнаване. В най-суровото й осъждане. В безпощадното ни отношение към всички, които я хвърлиха върху съвестта ни. Затова нека не отпускаме ръце, посечени от злото. Нека не ридаем като сираци. Идеалът ни е прекрасен и има право да живее. За него трябва да съберем сили и воля, да се възродим. За него и за бъдещето му:
Горе главите, другари!
Иначе - ще ни е трудно, мили хора...


 “Работническо дело”, 2 април 1990 г.