Мисията невъзможна

Проф. Димитър Хаджиниколов


Един от резултатите от кризата с държавните дългове в еврозоната е осъзнаването на факта, че еврото върви в пакет с държавните харчове, с други думи, ако искаш да имаш общи пари, трябва да имаш и общ бюджет. Ако непрекъснато трупаш дългове, трябва да взимаш все нови и нови кредити. В един момент обаче продажбата на дългови книжа става неизгодна или просто невъзможна. Тогава е необходима намесата на централната банка. Тя започва да изкупува обезценилите се държавни облигации като печата все повече и повече пари. Това означава инфлация. То засега не може да се случи в еврозоната, защото закъсалите държави не разполагат с национални централни банки в качеството им на кредитори от последна инстанция.
И възниква въпросът на въпросите - трябва ли общата банка, с други думи Европейската централна банка, да прави същото, каквото биха правили националните централни баки. Трябва ли дълговете да се погасяват чрез инфлация, която в случая с еврозоната се явява нещо като допълнителен данък за всички държави-членки? Германците и някои други нации в еврозоната, които имат относително стабилна финансова система, не желаят да плащат този допълнителен данък. Това обаче създава сериозни противоречия, поражда приказки за разпадане на еврозоната. Германия е последната, която би имала интерес от спиране на интеграцията и връщане назад към митата и вътрешните граници. В Берлин са наясно, че годишно германските фирми изнасят в рамките на Европейския съюз стоки на стойност 600-650 млрд. евро и реализират излишък в търговията си с останалите държави от ЕС в размер на 50-60 млрд. евро годишно. Не случайно шефът на BMW Норберт Райтхофер предупреждава, че евентуален крах на еврозоната би означавал и крах на германското експортно чудо.

Доктрината "Шойбле"

В тези условия не е чудно, че Берлин иска да запази еврозоната, но в същото време да намали рисковете за Германия. Затова Берлин настоява за фискален съюз, т.е. за правото на центъра в Брюксел да осъществява наднационален бюджетен контрол в държавите от Европейския съюз или поне от еврозоната. Само тогава Германия би се съгласила да поема част от риска по обслужването на държавния дълг на други държави. В интервю за сп. "Шпигел" министърът на финансите на федералното правителство Волфганг Шойбле заявява: "В оптималния случай ще има един европейски министър на финансите. Той ще има право на вето по отношение на националните бюджети и ще одобрява размера на нововъзникващия държавен дълг." Запитан, дали пренасянето на национален суверенитет върху ЕС ще се ограничи само с фискалния пакт, Шойбле отива по-нататък - желателно е да се ограничат националните компетенции и в други области, например в областта на външната политика и политиката на сигурност. По-нататък той предлага Европейската комисия да се превърне в истинско европейско правителство, председателят на комисията да се избира в преки избори и да има пълномощия на федерален президент, какъвто е например президентът на САЩ. Шойбле предлага също Европейският парламент да стане втора камара на федерален парламент, а сегашният съвет да стане първа камара или сенат и европейските сенатори да се избират така, както е в САЩ. Накратко, това което предлага Шойбле, е нито повече, нито по-малко създаването на европейска федерална държава.
Идеята за създаване на Европейски съединени щати не е нова. Тя води своето начало още от времето на френското просвещение. Свързана е с имената на Волтер, Русо, Юго, както и на Имануел Кант в Германия. Счита се, че терминът "Европейски съединени щати" се разпространява на континента по време на въстанията и метежите през 1848 г. и е директно свързан с борбата за германското обединение. Още оттогава германското и европейското обединение се разглеждат като взаимно свързани процеси. През 1848 г. е създаден Германски съюз. Проведени са всеобщи избори и се избира първият общ представителен орган на всички германци - Националното събрание във Франкфурт. По-късно обаче както с германското, така и с европейското обединение нещата зациклят. Все пак германското обединение става факт през 1871 г., но "отгоре", чрез войните на Бисмарк.
Що се отнася до европейското обединение, то за него се заговаря отново чак през 30-те години на миналия век. Тогава за "обединена Европа" говорят както либерали и демократи като президента на Чехословакия Масарик и министър-председателя на Франция Бриан, така и отявлени нацисти като Розенберг. След Втората световна война обединението на Европа е свързано с преодоляването на последиците от "студената война". Както и през XIX век, европейското обединение отново е в пакет с германското обединение. През 90-те години на миналия век сякаш най-сетне идва времето и за двете. Германският канцлер Хелмут Кол е наречен "Концлер на обединението", като се има предвид, че е канцлер не само на германското, но и на европейското обединение. И както и през ХIX век, отново германското обединение става факт, но европейското остава да чака. 
Важно е също да се изтъкне, че г-н Волфганг Шойбле не е обикновен министър в правителството на г-жа Меркел. Шойбле е нещо повече. Той е най-изтъкнатият съратник по партията на канцлера на обединението Кол. През 80-те и в началото на 90-те години на миналия век той е шеф на канцеларията на Кол, по-късно министър на вътрешните работи и главен преговарящ от страна на Западна Германия на преговорите за германското обединение. Шойбле е символ за онова велико време, той е и национален герой, тъй като е жертва на подъл атентат. На 12 октомври 1990 г. срещу него се стреля по време на предизборен митинг в кръчмата "Брудер" в градчето Опенау в провинция Баден-Вюртемберг. Един от куршумите попада в гръбначния му мозък и той остава за цял живот парализиран и прикован към инвалидна количка.
Сегашният демарж на Шойбле се вписва в концепцията, която е била създадена още през 90-те години на миналия век в Германия, но тогава не е можела да бъде реализирана. Сега ситуацията се е променила. Закъсалите държави от ЕС щат не щат се съгласяват с отказа си от суверенитет, защото не виждат друг изход. Въпросът на въпросите е дали обаче е възможно да се реши проблемът чрез "техническо" пренасяне на суверенитет. Дали наистина малко повече прусашка дисциплина ще превъзпита свикналите да харчат с лека ръка средиземноморски държави.

Проблемът с различията

В САЩ, ако се абстрахираме от федералната столица Вашингтон и от специалната територия Пуерто Рико, най-висок брутен вътрешен продукт (БВП) на човек от населението има в малкия щат Делъуер - около 70 хил. дол. Последен по този показател е щатът Мисисипи с БВП на човек от населението около 33 хил. дол. С други думи разликата между най-богатия и най-бедния американски щат е около 2 пъти. Във Федерална република Германия най-висок БВП на човек от населението има в провинция Хамбург - около 53 хил. евро. Най-бедна е източногерманската провинция Мекленбург-Западна Померания с малко над 21 хил. евро. Следователно тук разликата е около 2,5 пъти.  В Европейския съюз, като се отчитат различията в покупателната сила на съответните валути, разликата по този показател е 6 пъти (между Люксембург и България), без да се отчитат тези различия, разликата е над 16 пъти.
Проблемът с различията е не само при доходите. В социалната сфера той се изразява в огромната пропаст, която съществува между развитите държави в ЕС и тези като нас, които са от групата на изоставащите, по отношение на обема и качеството на социалните услуги - медицинско обслужване, образование, грижа за възрастните, децата, самотните майки и т. н. В инфраструктурата различията са също фрапантни - при дължината на жп линиите, позволяващи скорост над 120 км в час, при дължината на автомагистралите, относно свързаността на системите за пренос на електроенергия и природен газ, при покритието с високоскоростен интернет и т.н., няма смисъл де се изрежда, всичко се вижда с невъоръжено око.

Странната дума "кохезия"

За да се намалят различията, е необходимо преразпределение на средства в рамките на съответната федеративна структура. Огромно преразпределение на средства! Във Федерална република Германия това преразпределение става по няколко начина и е договорено в т. нар. Пакт за солидарност (Solidarpakt). За периода от 1991 до 2010 г. в трансфера на публични финанси от по-развитите (старите) провинции към изоставащите (новите) провинции е около 90 млрд. евро годишно. За сравнение нетната вноска на ФРГ в бюджета на ЕС е около 9 млрд. евро.
Все пак и в Европейския съюз има преразпределителни мерки. Те съществуват от около тридесетина години и се провеждат най-вече в рамките на т. нар. кохезионна политика. Това са мерки на съюзно равнище, призвани да помогнат на по-изостаналите държави и региони да наваксат изоставането, с други думи целят да се увеличи кохезията. Думата "кохезия" е с латински произход. За първи път в научни издания се появява през XVII век. Във физиката кохезията е междумолекулярна сила на привличане, която държи молекулите на дадена субстанция заедно. В Европейския съюз това е силата на сцепление между държавите-членки. Тя е толкова по-голяма, колкото по-близки по своята икономическа и социална структура са тези държави. В противен случай "нещото", т.е. съюзът, може да се разпадне. За да се провеждат единни съюзни политики, е необходима висока степен на кохезия. Кохезията се измерва чрез постигнатата конвергенция. Това се отнася и за единната парична политика. Ето защо в началото на 90-те години на миналия век бяха измислени т.нар. конвергентни критерии за членство в еврозоната, които определят допустимите различия по 4 параметъра - инфлация, лихви, натрупан държавен дълг и размер на дефицита на държавния бюджет. Доколко обаче спазването на тези конвергентни критерии е гаранция за наличието на необходимата кохезия, е твърде спорен въпрос.
Едно обаче е безспорно - лозунгът "Повече Европа!" трябва да върви ръка за ръка с лозунга "Повече кохезия!". А повече кохезия е логично да означава и повече пари за кохезионна политика. Действителността е обаче много далеч от желаното. Преди всичко бюджетът на ЕС въобще не прилича на федерален бюджет. Докато федералният бюджет в САЩ се равнява на около 25% от БВП, то бюджетът на ЕС е равен на около 1% от БВП на съюза и държавите-донори, след които и Германия, настояват за още по-малък дял на бюджета. Докато във федералния бюджет на САЩ през 2011 г. 23% от разходите са за медицинско обслужване, 20% за социална сигурност и 19% за отбрана, то в бюджета на ЕС тези три пера изобщо отсъстват. Федералният бюджет на САЩ се формира основно чрез данъчни приходи. Този на ЕС чрез вноски на държавите-членки, а това създава напрежение при преговорите - кой колко ще даде? Едни държави в ЕС са нетни донори, други нетни бенефициенти. На човек от населението най-много нето дава Дания - около 210 евро годишно. Всеки германец отделя нето около 100 евро годишно за съюзния бюджет. Най-много нето на човек от населението през 2009 г. е получила Литва - около 440 евро. Всеки българин през посочената година е получил 77 евро нето по линия на бюджета на ЕС. Това са данни от изследване на Дойче Банк.  

"Пари няма - действайте!"

Годишните бюджети на ЕС се приемат от съвета и Европейския парламент на базата на седемгодишни финансови рамки. До края на тази година трябва да се реши съдбата на следващата финансовата рамка 2014 - 2020 г. Това, което предвижда Европейската комисия, засега е горе-долу следното: 

-    Запазват се таваните на основните раздели на финансовата рамка в състоянието им през 2013 г. и се адаптират единствено спрямо инфлацията.
-    Двете основни разходни пера - "Селско стопанство" и "Кохезионна политика" се оставят обаче без корекция за инфлацията, т.е. те остават замразени като номинално изражение.
-    Чрез ефективното замразяване на тези два основни вида разходи се създава резерв за използване по други направления, като тук вече не важи правилото за подпомагане на по-изостаналите региони и се очаква, че средствата ще се насочат към регионите с най-висока икономическа ефективност, т.е. към развитата част на съюза.

При възприемане на тази позиция на Европейската комисия ще се случат две неща. Първо, тъй като през тези 7 години все пак ще има някакъв икономически растеж, то при 2% средногодишен ръст на БВП делът на разходната част на бюджета на ЕС в БВП на съюза ще намалее от около 1% сега на около 0,77% през 2020 г. Второ, при възприетия подход, през следващата финансова рамка ще има реално намаление на разходите от бюджета на ЕС за кохезионна политика, т.е. за догонващо развитие на икономически изостаналите страни и региони. При 2% средна годишна инфлация през 2020 г. ще имаме намаление спрямо 2013 г. на разходите за кохезия с около 13%. При 3% средна годишна инфлация през 2020 г. намалението спрямо 2013 г. ще е около 20%, а средно за периода около 12%. При 4% средна годишна инфлация през 2020 г. спрямо 2013 г. ще има намаление на разходите за кохезия около 25% и средно за периода - около 15%. По данни на Евростат през 2011 г. инфлацията в ЕС е била 3,1%. Вследствие на активната кредитна политика на Европейската централна банка е възможно при ускоряване на икономическия растеж в ЕС през следващите години темпът на инфлацията да нарасне до 4%.
Ако обаче се възприеме позицията, че все пак делът на бюджета на ЕС в БВП трябва да остане около 1%, колкото е сега, то разходите за кохезия през 2020 г. би трябвало да са 72,8 млрд. евро, а те ще са само 51,0 млрд. евро или ще има намаление от цели 30%!
Как в тези условия ще се постигне желаната политическа консолидация под лозунга "Повече Европа" е въпрос, на който едва ли някой знае верния отговор.