Митове и лозунги не вършат работа

Доц., д-р Пламен ПЪЧЕВ,
ЮЗУ "Н. Рилски"

Дискусиите за това как именно висшите училища могат да съдействат за внедряването на иновации и подходящи технологични решения в полза на фирмите у нас ми се струват доста хаотични и закъснели. Това логично предполага и известна хаотичност в изразяваните мнения и в крайна сметка не води до практически ползи нито за фирмите, нито за висшите училища.
Обикновено при обществени дискусии всяка от спорещите страни изразява спонтанно и често твърде скорострелно своите индивидуални становища. Това категорично не е от полза за адаптиране на нашето висше образование към нуждите на стопанската практика.
Ако слушаме работодателите (или поне бизнес асоциации от рода на БСК, които се самоприпознават като такива), то всъщност подготовката на един специалист с диплома на бакалавър или магистър трябва да се свежда до това той един ден да изпълнява съответните функции в дадена фирма. Именно

тук обаче е и голямото недоразумение

тъй като тази "дадена фирма" е мъгляво и недостатъчно точно дефинирано понятие. Ако приемем, че примерно един инженер със специалност "Общо машиностроене" би трябвало квалификационно да съответства на потребностите на фирма изготовител на възли и детйли за машиностроенето, неговите специални умения трябва да са едни. Ако обаче той си намери работа в конструктурско бюро,  погледът му се "разширява" и конкретните му детайлни знания - да кажем по зъбни колела или по хидравлика, стават недостатъчни. Ако бъдещият работодател на новоизлюпения специалист по машиностроене пък е фирма, която просто внася определен вид машини, то погледът на младия випускник на техническо висше училище съвсем се отмества от чертожната дъска и технологиите и трябва да бъде насочен към въпроси на маркетинга, сервизното обслужване и логистиката на доставките.
Нека тогава попитаме тези бъдещи хипотетични работодатели: "Господа, а

какъв точно инженер-машиностроител ви трябва

за да му давате скромната заплата без притеснение и без претенции към неговата довчерашна Алма матер?!" Ще последва мълчание...
Ето защо още от времето на дядо Ян Амос Коменски във висшето училище на обучаемите се дават основните базисни умения и те се приучават да мислят и да използват тези умения творчески и гъвкаво в изменящи се ситуации. Мит е, че ако нашето висше образование ни дава висококвалифицирани кадри с тясна специализация (т.е. "плоска", без необходимата "излишна" теоретична база), бизнесът ще цъфне и ще върже. Също е мит, че така образованието "ще поевтинее". Ако не беше така, нямаше фирмите работодатели да игнорират най-често изобщо младите специалисти без трудов стаж и да си търсят хора дори и с по-ниска квалификация, но с практически опит.
Затова е доста странно твърдението на бизнеса за необходимостта от подобно скорострелно и неоправдано ранно "профилиране" на квалифицираните кадри още от студенската скамайка, след като от години насам в Евросъюза тече постоянно обучение на работното място, обучение през целия живот и т.н. А фирмите сами предоставят материални и финансови ресурси, за да си "допрофилират" съответния млад спец в нужната им насока. За висшите училища остава задачата да предоставят на бизнеса само широкопрофилни специалисти със склонност към творческа изява, които да бъдат мотивирани

на работното си място да доразвиват и прилагат

наученото в университета. Това обаче нашите високоуважаеми бизнесмени или не им се иска да признаят, или им се свидят парите. Дежурният рефрен на някои шефове на фирми в случая е, че те пестят от инвестиции в професианлното израстване на техните кадри, защото след курсове и специализации тези кадри ги напускали и отивали при конкуренцията. Народът го е казал добре - този, които се бои от мечки, не ходи в гората. На тези пишман работодатели само ще кажем, че в най-богатата страна в света, САЩ, заплатите в бизнеса не са от най-високите, но кадрите са верни на фирмата си поради факта, че там им се предоставят отговорности, дава им се творческа свобода, чустват се полезни и съпричастни към успеха.
Казано по-просто -

университетът не е ПУЦ

и не трябва да дава скроено по моментната нужда на един или друг наш фирмаджия "пушечно месо". Ако фирмата иска да има сериозен кадрови потенциал на по-високите си управленски равнища,  тя трябва да влага в един добре базисно образован специалист допълнителни инвестиции и да го мотивира. Иначе излиза, че обществото трябва да плаща за образованието на своите висшисти заради - често краткосрочната нужда - на този или онзи бизнесмен. Косвено доказателство за сложната ситуация в бизнеса от тази гледна точка е срокът на изява на специалист с висше образование на възраст под 35 години на едно работно място, който за промишлеността е средно около 2.7 години.
В хода на дискусиите около финансирането на университетското образование се очертава и един друг сериозен проблем. Според мен това е проблемът на "селския счетоводител", вместо на мисленето на "финансовия мениджър". Според вицепремиера и министър на финансите Симеон Дянков висшето образование у нас трябвало да се пренастрои към някакъв по-ефективен модел - според него американския. Трябва да отбележим, че (полезната) комерсиализация на целия обществен живот в САЩ е резултат на дългогодишна традиция. Там хората по улиците дори често се поздравяват така: Нow are you - how is your business? (Как си, как е бизнесът).
Европейската традиция е съвсем друга - но не по-лоша от тази в САЩ, където има водещи в света, но и твърде "провинциални" университети. В една Германия например водещи в света висши училища са немного, но затова пък випускниците с немски дипломи по широк спектър специалности лесно си намират работа както в САЩ, така и навсякъде по света.
Как немските университети стимулират активно обсъжданите сега у нас

ползи от академичната наука за бизнеса

Преди повече от 25 години там към всеки университет бе изграден отдел за трансфер на иновации - т.нар. Technologietransferstelle. Финансирането на подобна университетска структура бе смесено - висшето училище предоставяше помещение, а бизнес асоциации от рода на БТПП, БСК и прочее, заедно с федералния бюджет и съфинансиране от регионални източници, осигуряваха средства за компютърно оборудване и за заплати на скромен персонал. При това тук ставаше тогава въпрос за "стартово финансиране" - само за година-две в началото. После структурата минаваше на самофинансиране. Та този университетски отдел набираше от факултети и катедри в съответното висше училище всички мало-малски пригодни за използване в стопанската практика разработки - примерно от подобрена технология за галванично покритие до управленски подходи в мениджмънта. Всеки интересуващ се би могъл - чрез безплатен достъп он лайн - да "бръкне" в базата данни и ако си хареса нещо, да уговори със съответния учен или колектив условията на комерсиализацията. За университета се отчислява процент - примерно 30%, а за "светлата глава" - колкото се спазари с потребителя.
Именно така трябва да се разбира успешното сътрудничество между висшите училища и бизнеса. Ако обаче някой смята, че университетският преподавател със скромна заплата, който има на главата си куп лекции, мисли за свои публикации, преглежда десетки изпитни тестове и студентски разработки и чат-пат ходи по конференци, ще подпомага целево една или друга фирма - той просто грешно си е направил сметката. Виж, ако обаче един или друг преподавател "продаде" успешно на някоя фирма своя разработка и това "му се услади", той или ще отделя повече време за т.нар. "приложни разработки", или просто ще си хване вяра като предприемач и ще основе собствена фирма. И така действително често става с особено активните и креативни университетски кадри в развитите страни.
Във всеки случай връзката на университетското образование и бизнеса може да бъде активна и полезна, само ако внимателно се премислат и внедрят работещи у нас схеми, а не като се разменят лозунги и политикански пароли.