Моите срещи с Николай Хрелков

 Стоянка  МИХАЙЛОВА

Николай Хрелков, момчето от изгубената сред хълмовете Бяла Слатина, има удивителна житейска и творческа съдба. Принуден да се откаже от бащината подкрепа, той избира да следва стремежите на своята артистична природа, в защита на собствените убеждения. Изповядва категорично верую: "За поезията не може да има трудно време!" В непрекъсната борба за къшея хляб създава лириката си - "Вечери", "Път", "Гонитба", обичаните от младежта балади "Три сестри", "Има една песен", "Раздяла", "Смърт при Габровница", "Среднощна коситба"; появява се отделното издание на поемата "Среднощен конгрес". Амбициозен проект е пълният стихотворен превод на "Евгений Онегин"; романа "Животът на Клим Самгин" от Горки. Превежда също така от френски и немски.
Духовните качества на Николай Хрелков са удивителни - в продължение на 15 години се бори с коварната туберкулоза, но нито тя, нито недоимъкът, нито полицейският произвол го сломяват, не убиват вярата му в бъдещето и в "човека на новото време". Поетът не се страхува да изрази потресението си от варварството на властта, окървавило България през Септемврийското въстание и "белия терор"; възпява подвига и саможертвата на хилядите избити. Сред тях са и близките му приятели - поетите Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Георги Шейтанов, Гео Милев.
 

Къщата-музей "Николай Хрелков", която в годините на "прехода" бе разрушена поради нихилизма и политическото ни невежество

Запознах се с него

през пролетта на 1941 г. Група студенти, сред които Тасийка Лазарова, Димитър Трендафилов, Велко Гатев, се отправихме към квартирата на поета. Водеше ни Васил Воденичарски, който вече беше отпечатал първата си книга с репортажи, а помежду ни си беше спечелил име на поет.
Отиваме при Хрелков за кураж. Носим събраната от студенцията помощ - продукти и неголяма сума. Някъде в края на Горна Баня, в порутена изоставена къща го бяха приютили познати. Влизаме в голяма стая с югозападно изложение. Най-бедна обстановка. Той полулежи, подпрян на възглавници, на къс пружинен креват. Облечен е в риза на карета и вълнен пуловер, до кръста с наметнато сиво войнишко одеяло. В стаята има още печка, маса, няколко дървени стола, които в моето родно село презрително наричат "карекли". До леглото - нощно шкафче с книги и листове за писане. До една от стените са наредени на вързопи книги и вестници, някакви дървени съндъчета. На места подът е продънен.

Сам между четири стени

Като ни видя, Хрелков се оживи, повдигна се още малко и ни покани да седнем. Красив мъж с високо чело, светлокестенява коса, продълговато лице и волеви устни и брадичка. Докато оставяхме пакетите на масата, той каза: "Захарта и шоколадите ще предам на едно болно момиченце. Родителите не могат да му  купят". Воденичарски започна да се извинява за нахълтването - не знаел, че Хрелков е на легло. "Нищо ми няма" - отвърна стопанинът.- "Малко съм настинал, ще ми мине. Не си тръгвайте - сам, между четири стени няма да ми е по-леко."
Насядахме. С дълбоките си очи ни огледа и ми се стори, че виждаше не само външните черти, но и проникваше в душите ни, в характерите. Закачливо попита: "И как сега се борят славистите? Като забраниха честването на 3-и март, няма ли да забранят и 24-и май?" (Пророчеството му се изпълни през 1943 г.) Нестройно, но в един глас казахме: "Няма да позволим!"

На политическа тема


...Коментарите му издаваха, че отблизо следи развитието на събитията. След като обсъди поведението на българските управници, се обърна към нас: "Не се плашете, младежи! С тези войни Хитлер си копае гроба. Не е възможно да наложи налудничавия "нов ред" върху цяла Европа. За съжаление трябва време - да се организират прогресивните сили. Ще струва много жертви и страдания, но той и режимът му ще бъдат пометени!" "Но защо това да не стане сега?!" - изрази нетърпение един от колегите.  "Е-е-е, искате ли да ви цитирам Айнщайн. Той е казал, че има две безкрайни неща: вселената и човешката глупост. Важното е човек да има вярна представа за границата между смелостта и авантюризма..." /Намекваше за необходимото противодействие./ Говореше ясно, убедително, изразяваше се така, че думите му се запомняха. Леко се задъхваше, но това не спираше емоционалния темп на речта му.
Когато си тръгнахме, се почувствахме не само окуражени, но и развеселени. С нетърпение дочакахме втората среща - седмица преди 24 май. Групата нарасна с трима колеги - Сийка Георгиева, Георги Калчев - Ламята и Павел Миланов. Пак ни посрещна подпрян на възглавниците, метнал одеялото върху краката си. Отново сърдечен. Заинтересува се как готвим отбелязването на приближаващия празник. Велко Гатев го запозна с плануваната програма. Слушаше внимателно. Отрони: "Май ще е последното честване на славянските първоучители". Този път се бяхме подготвили по-добре - отрупахме масата с пакети. "Е-е" - рече,- "да не съм Пантегрюел? Всъщност - нищо няма да пропадне, има и други нуждаещи се". Воденичарски пусна една от своите рими: "Охтиката, казват е лечима// храна когато има// и да спазваш цял живот режима".

Думите са като хората

Засмяхме се, той също. Говорихме главно на литературни и езикови теми. Сийка Георгиева беше страстна защитничка на чистия български език. Хрелков изказа позицията си, след като ни изслуша внимателно: "И аз съм за хубавия език, но как да заменим думите, добили вече гражданственост? Това не става с предложения или решения. Трябва хората да почнат да употребяват заместителите." И почна да изброява: ватман, екскурзия, трамвай, университет... Завърши с думата портиер. "Ето, Балан предложи вместо портиер - вратник, но не се възприе. За българина тя е смешна като Богоровото "драсни-пални-клечица". Още повече - вратник си има дума - за малка паянтова врата към двора или между съседи. И не са само чуждиците. От уличната реч също навлизат думи, които не можем да изхвърлим. За нас са характерни и турцизмите, които пък внасят аромат в изказа. Езикът означава и начин на живот, начин на мислене. Той е точен барометър за душевността на човека. И думите са като хората - раждат се, живеят и си отиват. Много е важно каква диря ще оставят след себе си. В думите е вградена силата на внушението за добро и зло. Магията на думите е магията на силната мисъл, на голямата идея."

Влюбен в живота и света

 
Не зная защо, но разговорът ни се прехвърли и към българското село. "Нашето село трябва да се съхрани на всяка цена" - каза сериозно той.- "И то не само от аграрна гледна точка. Тук не по-малко важни са етнографският и духовен аспект. Селото сега засега се възпроизвежда и тук функцията му е да пази самобитното, което държи народа ни. Това е другото национално значение на селото. Що се отнася до българския селянин, той си остава демократ, както и да го въртиш. Не само по убеждение или опит, а по душевност..." Слушахме го възхитени, защото виждахме не само широки познания, но и огромна загриженост за бъдещето на България. Във време, когато всеки виждаше само "злобите на деня", отдаваше се на собственото оцеляване. И тук - такъв далечен поглед с размисъл за хората и идните години. Той беше влюбен в живота.
Последната среща с него бе в началото на юни. Заварихме го с добро самочувствие, станал, облечен в тъмен костюм. Видя ми се като исполин. Разговорите не съм записала. Бяхме пак голяма група и разказвахме как полицията разгони манифестацията ни по случай деня на славянската писменост. "Знаете" - откликна той, - "че сега думата славянство, славянски е мръсна! Но няма дълго да е така!" Осъди остро полицейщината. Излезе да ни изпрати. Ходеше с широка, уверена крачка, размахвайки на воля ръце.  
...Недълго след войната семейството му загуби близкия скъп човек, Бяла Слатина -  знаменития си съселянин, българската култура - своя талантлив и непреклонен глас.