Мостовете на Загреб

Елена АЛЕКОВА е родена в с. Мугла, Смолянско. Автор е на 10 поетически книги, романа в стихове "Милена", книгите "Отвъд думите" (белетристика), "По невидимите магистрали" (литературна критика), "Моята България" (публицистика).
Удостоена е с наградата "Николай Хайтов" - за есеистика (2007). От две години води заедно с поета Велин Георгиев вечери в Националния литературен салон "Старинният файтон".
Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и Съюза на учените в България.

Поема

1. На свечеряване

Отвесно - като небесно послание,
приглушено - като земята,
глас отвори сърцето ми - като рана
на светлината.

А загребваше с шепи градът Загреб
небе, облаци, дъги засияли
и ги разсипваше над свечерените хора, сгради, ангели
и Катедралата.

И аз - случайният минувач,
            току-що пробудена нестинарка -
сякаш по въглени от дъга и огньове ходех,
танцувах по време, застинало под сиянието и арката
на небосвода.

Между небесните и земните поселения,
между миналото и бъдното -
тук и сега - в Загреб, където всъщност е малко студено
от циклон над Европа и от ветреца на отвъдното.

* На централния площад "Бан Йосип Йелачич" се намира символът на Загреб - фонтанът "Мандушевац", в който гостите на града хвърлят монетки за късмет. Тук бликал извор още от древността. В околностите някога живеела красавицата Манда. Всеки ден тя идвала на кладенеца за вода. Веднъж банът (владетелят) на страната минавал наблизо. Бил изморен и жаден. Видял Манда и пленен от красотата й, викнал: "Мандушо, загреби (вода)!" Така Загреб получил името си, а кладенецът бил наречен Мандушевац. Говорят, че и до ден-днешен чудно красива девойка, облечена в сарафан (бяла дреха без ръкави, подобна на сукман), се появява от време на време изсред прозрачината на въздуха и загребва вода от извора.


2. Сътворяване на Ангела

Когато стигнеш до ръба,
до границата
и пред тебе
в целия си хищен блясък
зейне пропастта

и полетиш -

отвори криле за полет
и лети!

Довери се
на птицата в душата си!
Довери се на разтворените си ръце,
готови да обичат!
Довери се на очите си,
през които в този миг животът ти
като на лента се върти!
Довери се на надеждата,
разрошила косите ти
и нароила падащи звезди
в този абсурден миг
на твоето летене
в пропастта!

Не се плаши от полета!

Сред тънкото свистене
на пространствата
как би видял
в мълниеносните пукнатинки
животът че танцува пред смъртта,
опиянен от себе си,
че се разпукват пъпките на розите
в градините,
че гълъбите по площадите кълват,
че влюбените се докосват -
чак въздухът помежду тях звънти
и в тялото ти се тълпят желания,
ухания, лъчи и пролети, -
ако страхът те вкочани?

Не се плаши от полета!

Не дъното е страшното!
Страшното е насред път да спреш.
Страшното е насред път
да се уплашиш.

Дори да стигнеш дъното,
дори да заореш в пръстта
сред тръни и треви,
дори по камъните да си се разбил
и вече да си спрял да дишаш -

отвори криле за полет
и лети!

Извикай
Ангела, затворен в съществото ти!
Освободи субстанцията му,
която в тебе чака
свършека на времето...
Пусни
от тайното хранилище
душата му...
И огън му вдъхни!
Той, Ангелът, е
в теб, в твоя дом, в сърцето ти,
в златистите сияния на твоя ден
завинаги
и винаги
ти си предчувствал
неговото съществуване. 

Не се плаши от дъното!

Дъното е лоното,
където Ангелът ще се яви
от Нищото във теб
и ще те грабне, ще те изведе
от страшното, от болката,
от гибелта,
като сур овен,
като орел,
от оня свят - към тоя свят,
от Долния към Горния
ще те възземе
в прегръдка от светлина! 

Дъното е мярката
на твоето летене към върха!
Как би могъл да уловиш
светулките на шеметните озарения,
от които свят ти се върти,
ако не беше мракът?
Ако не беше мракът,
нямаше да има светлина, която
да го побеждава.

Дъното е
точката на приземяване.
и светлодрум
за новите ти полети,
за новото надмогване -
на времето, на бездната,
на съпротивата на въздуха,
на съпротивата
да продължиш...

Не се плаши от себе си!

Пръстта е
пряката пътека към небето.
Смъртта е
входният билет
за вечността.


3. Легендата*

Над свечерения площад
прихлупените облаци
не обещават слънце.
През пролуките им само
се процежда синкаво сияние
и сградите сияят
реално и някак нереално
в здрача.

Пролуките над този град
са пътища през времена и бездни.
Пролуките над този град
са мостове между света и несвета.
Пролуките над този град
са прагове към тайнственото Нищо,
белязало сърцето ти
с носталгия по вечността -
непреодолимата тъга
на всичко съществуващо.

В пролуките
се мяркат влюбени, дъги,
галактики, глухарчета,
нашарили със съвършените си топчици
пространствата.
В пролуките изтича
смисълът на днешния огромен ден,
на днешния кипеж, на днешните надежди,
на днешните просъници,
пронизвали издъно съществото ти.

Каква безкрайна самота
нахлува през пролуките над този град
и шеметно се сипе
над уличките стихнали,
над площада, над Катедралата,
над хората, които, забързани, замислени,
вглъбени в нещо свое си, вървят.
Над свечерения площад
се сипе безкрайна самота -

...както се сипе сняг над стария град
и се сипе сняг в душата ти...

Трамваите задъхано летят,
разсичат нежната здрачевина.
И изсред внезапния откос
във въздуха, буквално пред очите ти
върви девойка с неземна красота...

Лицето й е ясно слънце.
Очите й са кладенци.
Косите й са с цвят на жито
от полята на Славония,
на прегоряло жито
от пепелищата на лятото.
Веждите й - вити гайтани.
Устните й - гюлови.
Тялото й - тополка
от бреговете на Ярун.

В прозрачната далечина зад нея
неизменно - конникът...

Конче му пиле хвъркаше,
риза му огън гореше.
Кога си конче яздеше,
гора без вятър лягаше,
поле без огън трептеше:
- Загреби, Манде, водица
със твойта стомна пъстрица,
със твойта дясна ръчица
и си я подай на мене
да си водица отпия,
че съм си жаден ожаднял
през това поле широко,
през това небе високо
на медведнишките хълмове...
Манда си вода загреба
със свойта стомна пъстрица,
    със свойта дясна ръчица
    и я на юнак подаде -
    жаждата да си утоли,
    и го във очи погледна,
    и във очи му потъна
като във ясен кладенец...

Притчата за сляпата любов.
Притчата за невъзможната любов.
Притчата за неразделната любов.
Невероятната любов, прогаряща
невинните сърца на този свят,
пътуваща в пространствата
завинаги.

И свечереният площад.
И хората забързани.
И летящите трамваи.
И тънката игла на Катедралата -
през облаците - в синьото небе,
като послание
от Долната към Горната земя.
Послания от този свят към оня свят,
от този свят към световете,
от този свят -
към Нищото.

И изнемогналото от очакване сърце
на окъснял турист
в здрачевината.


4. Събуждане

Над свечерения площад се спуска мрак.
Последни минувачи.
Сърцето ми, облъхнато от повеи отвъдни, плаче.
И се въззема пак.

Животът е илюзия в окото, в сънищата на човек.
С нещата преходни. С нещата вечни.

Светът заспива в люлката на своето начало всяка вечер 
и се събужда сутрин в двадесет и първи век.

15 май - 27 юли 2012 г.