Музиката ми даде щастието, енергията, радостта в живота

Мария Принц е родена в София, но живее и работи във Виена. Дъщерята на диригента и композитора Константин Илиев завършва висшето си музикално образование в Берлин. След това специализира в Австрия и Франция. През последните години често имаме удоволствието да я слушаме на нашите концертни подиуми. За първи път в България ще звучи вокалният цикъл "Зимен път" на Франц Шуберт в изпълнение на Матиас Гьорне на 25 февруари в зала "България". Организатор на концерта е "София мюзик ентърпрайсис". На пианото ще бъде Мария Принц, благодарение на която ще слушаме световноизвестния германски баритон номер 1 в песенния жанр.

- Госпожо Принц, финансирате сама концерта на 25 февруари, като при това цените на билетите започват от 15 лева. Защо е толкова важно за вас да чуем цикъла "Зимен път" на Шуберт?
- Надявам се наистина всички, които се интересуват, да имат възможност да дойдат на концерта. Не става въпрос за финансова възвръщаемост, а наистина меломаните да имат възможност да чуят изключителния певец Матиас Гьорне, изпълнител с магнетично въздействие, номер 1 в света в този жанр. Слушала съм го десетки пъти със "Зимен път" и винаги преживяването е все така интензивно. Самият Матиас Гьорне казва, че ако в следващите хилядолетия много музикални произведения, между тях и такива, които днес смятаме за значими, изчезнат завинаги, "Зимен път" ще остане. Това е цикъл, който и като поезия, и като тема, и най-вече като начин, по който Шуберт е преработил съдържанието в своята музика, е уникален със своето послание. Всеки ще открие себе си в душевните преживявания на романтичния герой, който се намира на кръстопът, има травматични преживявания в близкото минало, загърбил е това минало и потегля напред. Не е ясно какво носи бъдещето, но той е силен, върви срещу свирепия вятър и сухите клони, които го брулят в лицето. Всеки от нас е изпитвал в някакъв момент от живота си чувствата, пресъздадени в музиката на Шуберт - самота, отчаяние, но и надежда и решителност за преодоляване на кризата. Това произведение действа директно върху емоцията на слушателя, не съществува интелектуална бариера.
- Матиас Гьорне какво знае за България, подготвихте ли го по някакъв начин за гостуването му тук?
- Той все пак е роден в бившата ГДР, т.е. разчитам, че някои неща от миналото ни не са му съвсем чужди. Освен това не е първият случай, в който водя известни изпълнители тук, те ми имат доверие. Но това доверие означава и голяма отговорност за мен - колегите да намерят тук това, което очакват, и досега съм имала щастието да останат доволни. Всеки, който е бил с мен в България, е разказвал на своите колеги как е посрещнат от публиката. Матиас е абсолютно непримирим и взискателен към себе си и към всички останали. От публиката изисква пълна концентрация и тишина, опасявам се, че при първия телефонен звън в залата той ще напусне сцената. Така че много се надявам никой да не забрави да си изключи телефона, любителите на музиката да ни последват в това пътуване, което и за нас, изпълнителите, е изключително емоционално и интензивно. Чувството на емоционална близост с публиката и съвместното изживяване е нещо толкова ощастливяващо за двете страни, че много се надявам това да се случи на 25 февруари.
- Записвали сте и с български артисти като Красимира Стоянова и Петко Радев. Различно ли е, когато работите със сънародници? В Австрия има много български музиканти - как те са приети в обществото?
- Нашето предимство е, че музиката е международен език. Общуването с истинските, големите музикнати е еднакво по целия свят и основата на работата - също. Това е пълната отдаденост на идеята, стремежът посланието на композитора да бъде разбрано и предадено на публиката. Естествено, чудесно е човек да си поговори с някого на български. Имаше години, когато нямах много контакт с България и с българи в Австрия. Хубавото е, че повечето от тези, които живеят в Австрия, са не само добри музиканти, но и много хубави хора, с които човек може да се гордее. Моите австрийски приятели казват: За каквото и да става дума, винаги имаш някакъв българин, когото да препоръчаш. Българските музиканти наистина са много добре поставени и се ползват с авторитет и с уважение. И българските студенти принадлежат към най-талантливите, най-трудолюбивите, най-красивите и т.н. Много от тях, за моя радост, идват да говорят и да се съветват с мен.
- Говорите отличен български език. Ако някой не знае каква е вашата кариера и житейска история, ще помисли, че не сте напускали България. А освен всичко друго, вашият съпруг Алфред Принц е австриец.
- Да, той беше соло кларинетист на Виенската филхармония, за жалост почина на 20 септември миналата година. Беше 27 години по-възрастен от мен. За съжаление той беше накрая на сценичната си кариера, когато се срещнахме, и периодът, в който бяхме заедно на сцената, беше кратък, но много интензивен. В продължение на 20 години имах възможност да говоря български много рядко. Когато се върнах за първи път през 1999 г., ми трябваше доста време, докато възвърна лекотата да се изразявам на родния си език.
- Съчетанието на пиано и духов инструмент е изключително приятно като звучене и като въздействие. Вие самата търсите ли, откривали ли сте такива произведения, които да представите за първи път?
- Пианото за мен става интересно тогава, когато забравим, че звукът идва от чукче, което удря струната и когато инструментът "запее". Способността да се свързват тоновете, да се свири легато е най-съществената при всички музикални инструменти и най-трудно осъществима на пианото. При един духов инструмент въздухът, дишането свързва нотите, при един струнен - лъкът, при певеца - гласът, при нас това е най-вече представата как трябва да прозвучи една фраза, една мелодия и търсенето на съответното звукоизвличане, за да прозвучи като духов или щрайхов инструмент, но най-вече като човешкия глас. Защото човешкият глас е най-съвършеният инструмент и всички се стремим "да пеем" на нашите инструменти, т.е. свиренето с духач вече приближава към този идеал. Най-идеалната комбинация обаче е между човешкия глас и кой да е инструмент, пианото в този случай. Има богата литература за кларинет и пиано, за флейта и пиано, познавам я доста обстойно. Дори кларинетистите казват, че може би няма друг пианист, който така добре да познава тази литература. Но винаги съм любопитна и заинтересувана да науча нови произведения. Например с Андрю Маринър, соло кларинетист в Лондонския симфоничен оркестър и син на легендарния диригент Сър Невил Маринър, който е дирижирал тук, сме свирили негови аранжименти на песни от Шуберт и една фантазия върху операта "Силата на съдбата"от Верди. Там кларинетът наистина поема партията на човешкия глас и това също е много интересно - тази двойна връзка между глас, духов инструмент и пиано.
- Ако ви поканят да направите клавирен рецитал с творбите, чието изпълнение ви доставя най-голяма радост, каква би била програмата?
- Правя такъв клавирен рецитал на 19 април в Карнеги хол. Програмата е Моцарт - Соната за пиано 10 до мажор KV 330, Шуберт - Четири емпромптюта оп. 90, и след паузата Шуман - Карнавал. Има, разбира се, и много други програми, които са ми по сърце. В повечето от тях включвам произведение на Моцарт и Шуберт, защото чувствам тези композитори много близки като начин на израз.
- Трийсет години живеете в Австрия. Известно е, че държавата и общините влагат много средства за изкуство. И в последно време, въпреки световната криза, продължават ли да поддържат ревностно тази линия?
- Определено да. Това е въпрос на приоритети - какво е важно за едно правителство, за един град и т.н. Културата, музиката са приоритет във Виена. Има абсолютни паралели между България и Австрия - нямаме кой знае какви подземни богатства, имаме култура и природа. Абсолютно достатъчно е, ако се наблегне на тези два елемента и България може да има изключителните бонуси, които Австрия има. Австрия е може би в момента, дори в по-голяма степен от Германия, най-добре поставената страна в Европа. Виена от години е номер 1 по качество на живот, по атрактивност за туристи и т.н. И фактът, че Виена може да предложи всеки ден по три изключителни концерта, по два оперни спектакъла, е причина туристите да идват в града и хотелите да са запълнени докрай. Неправейки това, неотделяйки достатъчно внимание на културата, страната си вкарва автогол, защото се лишава от много съществена възможност за финансово благоденствие. Австрия дори и в кризата е една от държавите, която най-малко я чувстват, защото стои на много здрава основа, защото социалният баланс е много добре изработен. Би трябвало колкото по-малка е страната, толкова повече всички да работят за нейното преуспяване. Общественото съзнание, че е правилно такава голяма част от бюджета да се отделя за култура, е налице в Австрия. Дори хора, които нямат общо с културата или не ходят на концерти и театри, го разбират. Има абсолютен консенсус по въпроса и никой не протестира.
- Там се отделя специално внимание на възпитанието чрез изкуство на децата от най-ранна възраст. Смятате ли, че това ги прави по-пълноценни и успешни личности един ден, като станат зрели хора?
- Със сигурност. Води се оживена дискусия, съответните институции в Австрия не са доволни от това, което се прави и се борят в училище да има повече часове по музика. Официалното становище е, че срамно малко се прави в страна, за която това е толкова съществен пункт. Аз съм дълбоко убедена, че това е единственият шанс да спомогнем светът да не отиде в посока на насилие, безнадеждност, наркотици. В момента, в който събудим интереса на младите хора за красивите неща в живота, в изкуството, имаме шанс те да добият друга гледна точка и да не стават лесна плячка на негативизъм и дрога.
- Преподавате в Университета за музика на Виена, водите майсторски класове по света, напоследък често и в България. Какви са впечатленията ви - надарени и добре подготвени ли са нашите млади музиканти?
- Моето виждане за преподаването е много демократично - дали един ученик е на 7 години или е колега, подхождам по един и същ начин. В момента, в който малките чувстват, че се отнасям с тях като с равностойни партньори, това улеснява комуникацията. Обобщено казано, българските деца са музикално надарени и са много по-напред в развитието си до 12-13-годишна възраст. След това се случва нещо, което не ми е ясно... Може би става въпрос и за воденето на тези таланти. В миналото това се правеше с голяма взискателност, повторение и всекидневни уроци от учителите. Без да искам да критикувам каквото и да било, липсва ми възпитаването от самото начало в известна самостоятелност. Този млад човек трябва да осъществи сам това, което му се казва, да не му се стои над главата непрекъснато. Защото той не развива способност сам да се слуша, да се контролира, да бъде критичен. Моята рецепта е дружелюбно и поощрително отношение, но и изключителна сериозност и взискателност към всички според способностите и нивото им. Иска ми се да събудя у младите музиканти стремежа да дават винаги най-доброто от себе си. Мисля, че това мотивира.
- Какво от наученото от баща ви за музиката и за изграждането ви като творец и личност носите у себе си през целия си живот?
- Точно това, което той от самото начало ясно показа и което тогава беше проблем за мен, защото не го разбирах: убеждението, че само за човек, абсолютно отдаден на музиката, за когото музиката е живот, страст и хоби, тази професия носи безоблачно щастие и радост. Това в моя случай е така, но той имаше нужда от доказателство. Това се опитвам някак си да предам и на младите хора, с които работя. Първо, да усетя дали за тях музиката е призвание и после да ги убедя, че това е най-прекрасната професия. И всеки ден да си казват какво щастие и привилегия е, че се занимават с това изкуство и никога да не загубят радостта, свежия допир. Рутината е убийство за нас. Баща ми беше човек, непримирим и понякога краен в реакциите си спрямо оркестъра. Причината беше, че нямаше разбиране, когато някой не гори и няма желание да постигне оптималния резултат в нещо, което прави.
- Как компенсирате дългите часове упражнения на вашата, така да се каже, "заседнала" професия?
- Аз съм по принцип шаващ човек, така че използвам всяка възможност да стана и да се движа. Почти всяка сутрин правя гимнастика, тичам в парка, освен при много лошо време, ходя пеша до университета - 45 минути отиване и връщане през градския парк с прочутия паметник на Йохан Щраус.
- Кои са заниманията, насладите, които обичате да си доставяте, когато имате време за отдих?
- Повечето пак са свързани с музика (смее се). Когато имам свободна вечер, отивам на опера или концерт. Иначе много обичам да чета, но това се случва само в по-дълга ваканция. Разполагах с 4 свободни дни от 2 до 6 януари. Казах си, че трябва да ги използвам, защото после до месец май нямам нито един свободен ден, отворих интернет и погледнах къде е топло. Заминах за 4 дни в Маракеш съвсем сама, бях си взела една книга от 500 страници и я прочетох докрай.
- Детството на двете ни е минало в един квартал - около Докторската градина. Какви са хубавите ви спомени от онзи период в очарователната ни махала?
- Уханието на липите по улица "Априлов", такъв парфюм се носеше във въздуха през пролетта! Учех в училище "В. Априлов" и обожавах да ходя на училище. То е в хубава стара сграда, имаше чешми с красиви мозайки на първия и на втория етаж. Учителката ми в началното училище от т до тV клас другарката Йонкова беше изключителен човек, на когото се възхищавах. Даваха червени флагчета на най-добрия ученик за съответния ден. Никога не съм била болно амбициозна, но това червено флагче го желаех само за да зарадвам родителите си и да видя, че са щастливи. Спомням си и хълмчето в Докторската градина - макар да не обичах зимите, и аз съм се пързаляла с шейната по него, както всички деца от квартала.
- Позволявам си един досадно-традиционен въпрос, на който обаче съм чувала неочаквано интересни отговори: Какво ви даде и какво ви отне музикантската професия?
- Даде ми всичко - щастието, радостта в живота, енергията. За мен музиката е всичко и не ми е отнела абсолютно нищо. Имам късмет, че неща, свързани с тази професия, също са моя страст - като пътуването например. Всички колеги ми се смеят - не се ли напътува! Летя по 3-4 пъти в месеца и всеки път, когато самолетът се вдигне, изпитвам чувство на еуфория. Много от моите колеги в свободното си време не отиват някъде, докъдето трябва да се лети. Аз съм един безкрайно щастлив човек и всеки ден си давам сметка за това!
- А къде се чувствате у дома?
- Бих могла да живея почти навсякъде. Но това чувство за "у дома" изпитвам във Виена. Ако обаче обстоятелствата налагат да живея на друго място, няма да страдам.