На ползу роду болгарскому

Стойко Лазаров

Идеята за читалищно съюзяване възниква още с появата на първите читалища в страната и извън нея - там, където живеят българи: в Одеса, Букурещ, Тулча, Браила, Одрин, Виена, Цариград. Тяхна първостепенна задача е да подпомагат самообразованието и самоопределянето на местните българи, да укрепват тяхната воля за свободно гражданско и демократично развитие. Но дейците на тези близо 200 читалища преди Освобождението бързо осъзнават и нуждата от координиране на тяхната дейност. Така те почват да се сдружават "по окръжия" около по-големите градски читалища - в Стара Загора, Пловдив, Казанлък, Сливен, Плевен, Габрово, Търново и др. А Цариградското читалище създава тъй наречената "Македонска дружина", която поема общонационалната задача да събира средства и подпомага читалища и училища от пограничните райони със Сърбия и Гърция, където българското население е застрашено от асимилация. За тази родолюбива дейност "дружината" системно информира чрез в. "Македония" на П. Р. Славейков и списание "Читалище" (1870-1875).

Съобразна и... еднаква дейност

Дейността на Цариградското читалище, авторитетът на неговите дейци и редактори на списанието Марко Балабанов, Лазар Йовчев (бъдещият екзарх Йосиф), Петко Славейков, Тодор Икономов, Стефан Бобчев и др., го превръщат в естествен център на читалищното сдружаване. На 5 април 1870 г. то обсъжда взаимоотношенията с "вънкашните" читалища и приема "принципа на помощи" от тях, без да им определя "задължителни годишни вноски". На 7 септември 1871 г. е публикувано и "Възвание към читалищата" във в. "Македония", което ги призовава към "съобразната им и еднаква дейност по събужданието и просвещението на целия български народ по всичките страни от общото ни Отечество".
Тази идея не се осъществява докрай, защото настъпват нови времена и нови процеси в българското общество, чиито най-ярки изразители стават идеолозите на националната революция и дейци на букурещкото читалище "Братска любов" Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и Стефан Стамболов. Избухват Старозагорското и Априлското въстание. Тогава цариградските дейци, по думите на Тончо Жечев, "замлъкват, а техните събратя от вътрешността на страната и от Румъния са първи във въстанията и Руско-турската освободителна война". По време на тези събития дейността на читалищата затихва, но се възражда отново след Освобождението "за мирна оран на нелеката българска културна нива".

Идеята за читалищно съюзяване

се разгръща след Освобождението, в началото на ХХ век, когато стопанските отношения в страната се стабилизират; връща се част от интелигенцията (учители, лекари, адвокати) в селата и малките градове; възниква нуждата от нов тип духовно и гражданско общуване, различно от това в държавните просветни и културни институти.
Интересни са статистическите данни за читалищата през този период: ако в първите десетина години (до 1890 г.) се основават 84 нови читалища, през следващите 20 години (до 1910 г.) се създават още 796. Като се включат и възстановените след Освобождението читалища, към 1910 г. в България има 1076 културно-просветни дружества и организации.
Читалищните дейци не си правят илюзии, че могат да постигнат значителен напредък, ако са разединени. Затова през 1904 г. сливенският обществен и читалищен деец Стефан Гидиков отново поставя въпроса за читалищното съюзяване. Той развива идеята, че многобройните културно-просветни и други подобни организации могат да достигнат "нов подем и нов разцвет" само "обединени, сгрупирани около читалищата" като естествен център на културно-просветния живот в страната. Ст. Гидиков обосновава тази идея в Юбилейния сборник на Разградското читалище през 1904 г. и в Юбилейния сборник на Сливенското читалище "Зора" през 1910 г.
Подобна идея, но с призив за непосредственото й осъществяване и за учредяване на читалищен съюз обосновава през 1910 г. и председателят на Оряховското читалище Коста Лулчев (в. "Камбана", 1910, бр. 874). Неговият призив и особено последвалият Протокол на Сливенското читалище "Зора" от 27 септември 1910 г. "за съюзяване на всички читалища и културно-просветни дружества в България" намират жив отклик сред читалищните дейци. Така на 12, 13, 14 април 1911 г. в салона на дружество "Славянска беседа" - София, е свикан учредителен конгрес. В него участват 158 културно-просветни организации, които обсъждат и вземат решения по такива важни въпроси като читалищната автономия, взаимоотношенията с държавата, съюзния устав и съюзния печат.

Учредителният конгрес се открива

от тогавашния министър на народното просвещение Стефан Бобчев, деец на Цариградското читалище. Конгресът изпраща телеграма до българския екзарх Йосиф в Цариград (Лазар Йовчев), който в отговор споделя "истинската си радост от плодоносната цел на конгреса". Стефан Гидиков чете "Отчет за деятелността на комитета за читалищно съюзяване", дискутират се и въпросите за читалищната автономия, читалищното законодателство и съюзния печат. На заключителното заседание е избирано ръководство на съюза с председател проф. Иван Д. Шишманов.
Труден и противоречив е пътят на читалищния съюз. От 1911 г. са проведени 31 редовни, извънредни и юбилейни конгреси. Дейността му е  прекратена с постановление на Министерския съвет от 1955 г. и възстановена едва през 1990 г. Съюзът работи за укрепване на читалищата и тяхната автономия, съдейства за приемане на четири закона за българските читалища през 1927, 1941, 1945 и 1996 г. Читалищата се утвърждават като "най-мощната културна-просветна организация в страната" (Цар Борис III, 1937 г.), като "една от най-важните обществени културни организации у нас" (Г. Димитров, 1946 г.).

Многогодишният опит на читалищата


показва, че те могат да съществуват без съюз (1955-1990 г.), могат и без държава (както е по време на османското владичество), защото са самодейни обществени сдружения. Но без читалища държавата би изгубила специфично българския си духовен облик. Без свой съюз читалищата са лишени от координация и системност в дейността си или им е "наложена" системност, която руши тяхната автономия и обществен авторитет. Държавата и съюзът не са предпоставка за съществуване на българските читалища, но са важно условие за тяхната дейност "на ползу роду болгарскому".
Съюзът на читалищата е призван да пази техния самодеен и демократичен характер, а държавата да подпомага народополезната им работа, за да ги има тези духовни светлини, родени в условията на робството, съхранени през третото българско царство и републиканското управление на страната, оценявани днес като уникална багра на българското присъствие в Съюза на европейските народи.


Старата сграда на читалище "Славянска беседа", където на 12 април 1911 г. е свикан Учредителният конгрес на Съюза на народните читалища