На сто магарета една конска муха им стига

Кръстю Берберов

След войната, недалеч от нашата махала в сливенския квартал "Клуцохор", беше построено кино. То бързо стана наше любимо място. Тогава нямаше още телевизия, а и радиоапаратите бяха рядкост. Ние всеки ден се навъртахме около киното, зяпахме афишите и снимките на популярни киноартисти.
Не можехме да гледаме често филми, защото бяха нужни поне 20 лева - толкова струваха най-евтините билети на първите два реда в кинозалата, точно пред големия екран. При това трябваше през цялото време да вирим глави нагоре и шиите ни заболяваха.
Когато след задължителния кинопреглед на събитията по света и у нас започваше филмът, ние се опитвахме в тъмнината да се преместим на по-задни редове, но строгият глас на леля Бойка - разпоредителката, бързо ни връщаше на старите места. Трябваше да чакаме дълго педантичната жена да излезе от киносалона и тогава тихичко да се качим на балкона.
Веднъж чух как дядо разказваше за речите на Георги Кирков - единствения депутат-комунист в Народното събрание, избран от работническия Сливен през 20-те години на миналия век. Другите депутати често го подкачали:
- Г-н Кирков, вие тук сте сам. Какво може да направите в Народното събрание?
Майсторът - така наричали великолепния оратор, отговарял:
- На сто магарета една конска муха им стига!
Имахме възможност да проверим на практика дали това е истина.
Наблизо до квартала беше селскостопанският пазар. Тогава едва ли не единственото транспортно средство от селото до града и обратно бяха конските и волските коли. Десетки каруци бяха разположени край пазара. Воловете лежаха и преживяха, а конете бяха разпрегнати и си почиваха или зобяха нещо от талигите, непрекъснато отгонвайки с дългите си опашки нахалните конски мухи.
Да се намерят сега представители на този вид насекоми е практически невъзможно, защото и конете вече ги няма. Мнозина не знаят, че упоритостта и смелостта на конската муха се дължи на жилавото й телце. Тя не може да бъде смачкана с пръсти. Тя може да загине само ако й се откъсне главичката. Но и това също е трудно да бъде направено.
Съзнавайки смътно своите изключителни физически качества, конската муха е много самоуверена, обаче и ленива. Махнеш ли й с ръка, тя няма да хвръкне като другите мухи. Затова казват: "Нахален като конска муха".
Този интересен индивид вече рядко се среща и заслужава да се впише в "Червената книга на изчезващите видове".
Но след това кратко отклонение, да продължа историята. На пазара, под опашките на "паркираните" коне, гъмжеше от конски мухи. Не беше проблем да се доближиш до коня отстрани, да му повдигнеш опашката внимателно и да напълниш с мухи приготвената за целта кибритена кутийка.
Малко встрани от каруците имаше завързано за един стълб магаре. Приближихме се към обекта на нашия експеримент. Науката винаги се е нуждаела от жертви. В случая това не бяха бели мишки, а едно бедно магаре. Доближих се съвсем близко до "жертвата" и за по-сигурно вместо една, изтръсках всичките мухи върху самара на магарето.
Трябваше да минат секунди, докато мухите се ориентират към предпочитаната от тях задна част на животното. Едва се отдръпнах и магарето започна да скача високо, да хвърля чифтета, накрая скъса въжето, с което беше вързано, и продължи да прави пируети, след което изчезна някъде между каруците.
Значи Георги Кирков е бил прав!
Тогава, чувствайки се като Нобелов лауреат от махленски мащаб, предложих да усложним експеримента и да изпробваме защитните реакции на висшите същества: да отидем на кино и от балкона да хвърлим в салона 2-3 кутийки конски мухи. За да стигнат за повече зрители.
Речено - експериментирано!
Добрали се до балкона, започнахме да действаме "скромно" - с 1-2 мухи. Ефектът беше слаб. И тогава превключихме на по-високи дози, стараейки се падащите конски мухи да не преминават през лъчите на прожекционния апарат към екрана, за да не се вижда откъде се появяват.
Сложи се началото на една истинска война между човека и насекомото. Зрителите като по сигнал започнаха да се пляскат по лицата, по вратовете, по челата, бъркаха си в ушите. Настъпи паника. Жените започнаха да пищят. Стана опасно за нас. Прожекцията на филма спря.
Изчакахме леля Бойка да влезе в залата, за да ни освободи пътя към изхода и се юрнахме по стълбите. Кинооператорът бай Мишо, чул шумотевицата в салона и още не разбрал какво става, ни изгледа от вратата на отворената кабина доста учудено, защото точно сега започваше най-интересната част на филма.
Така и не се разбра какво точно се е случило. Добре, че тогавашните вестници не бяха като сегашните. Представям си какви заглавия щяха да се пишат, ако подобно нещо беше станало сега. Колко много журналисти щяха да се "хранят" поне една седмица с тези конски мухи...
За всеки случай, дълго време не ходихме на кино...


Първи гребци с корита и дървени лопати

През лятото Коруча беше най-предпочитаното място за игра. Тази малка рекичка, която от време на време почти пресъхваше, през пролетните месеци ставаше застрашително голяма и неконтролируема. Тя течеше свободно, не беше окована в бетон и заливаше ниските части на нашия квартал "Клуцохор". Тези наводнения са вземали и жертви.
Свободното протичане на Коруча създаваше малки кариери за пясък и чакъл. Много каруцари изкарваха поминъка си, като вадеха от реката тези строителни материали. От извлечения пясък и чакъл в коритото на реката се образуваха множество ями и канали, които се пълнеха с вода - това бяха прекрасни места за игри.
Малките водни образувания бяха в детското ни въображение езера, реки, плувни басейни. Какво ли не измисляхме и то с голяма радост! Игрите на Коруча бяха нашето летуване на море...
На махленско равнище развивахме плувния спорт. Сваляхме си дрешките и плувахме в по-дълбоките места. Понякога изнасяхме от къщи коритата за пране и големите дървени лопати, с които майките ни бъркаха в грамадни тави мармалади и лютеници.
Ние бяхме първите гребци на Сливен. Правехме и доста сполучливи модели на корабчета с платна и лодки, организирахме състезания в многобройните езерца и канали.
Имаше и едно друго занимание, което не всички можеха и желаеха да практикуват. За мен лично беше отвратително ловенето на жаби и отрязването на задните крачета на бедните земноводни. После жабешките бутчета се пържеха. Почти всички от махалата бяха опитвали този деликатес, който е много популярен в Италия, пък и другаде. Аз обаче нямах афинитет към италианската кухня.
Връщайки се вкъщи, тихо оставяхме по местата им "гребните атрибути", стараейки се да се появим пред майките си в най-невинен вид. Но с една малка манипулация родителите ни разбираха, че сме били на Коруча. Майка ми прокарваше нокът по крака ми и се появяваше една светла ивица на изгорялата от слънцето ми кожа. Това беше "лакмусът", показващ, че съм се къпал в подозрително чистите води на реката. Действително, всички отпадни води от фабриките в дефилето се изливаха в тази рекичка. Даже на 200 м от мястото, където обикновено се къпехме, имаше обществена тоалетна...
Не си спомням някой от нас да се е разболял от нещо заразно или от кожна болест. Сигурно от редовното къпане в тези замърсени води сме придобили някаква особена защита, все едно сме специално имунизирани.
Днес Коруча (официално - река Асеновска) е цялата циментирана, опасана със стени и частично покрита. Това я прави неудобна за плуване, гребане, корабомоделизъм и тези спортове, които практикувахме едно време, днес са само спомен. Затова децата на Сливен сега даже не са чували за тях...


Сливен през 1946 г. На преден план - квартал "Клуцохор"

 Река Коруча (Асеновска), 20-те години на миналия век

Част от махалата. Детството току-що е свършило