Над скепсиса на духа

Тодор Янчев

Маргарита Станева. Едно познато име в съвременната ни проза. Още с първите си публични изяви като начинаещ дебютант писател, журналист, който добре разбира от работата си, тя получава висока оценка от читателите и критиката. Запознах се с нея още през 70-те години във Варна, където тя завърши образование, учителства и отпечата разкази във в. "Народно дело" и алманах "Простори". Като писателка тя сътрудничи в централни списания, във вестниците "Литературен фронт" и "Пулс". Получавала е награди за разкази и очерци. Дебютира с книгата "Тежък ден" - разкази и новели. Последват "Две жени и един мъж", "Зовът на сърцето", "Внезапни откровения", "Вик", "Признания" и други романи.
С новия си роман - "Тази неподкупна съдба" (издание на "Захарий Стоянов"), доказва качествата на своя талант. Тя проследява съдбите на своите герои и изгражда ярки образи на индивиди, които са наши съвременници. При нея липсват занимателни или чисто криминални епизоди, чрез които някои прозаици искат да привлекат читателската аудитория. Сюжетът на нейния роман е актуален, с подчертан психоаналитичен оттенък. Авторката потъва в суровото всекидневие на главната героиня Евдокия Болярска, на мъжа й Богдан и второстепенните персонажи като дъщерята, Юлияна, френският поет Жерар Венсан, журналистите Екатерина Викторова, Дина, художника Върбан Станилов и други.
Евдокия изживява ролята на страдаща майка, загубила дъщеря си по неизвестни причини, и затова тя търси утеха у себе си, чрез себеотдаването в поезията и чрез внезапното влюбване във френския поет Жерар Венсан. Мъката по изгубеното чедо не я сломява, перото й като талантлива поетеса не засъхва, дори напротив - нещастието поражда нови творчески пориви. Силата на духа се оказва по-трайна от страданието. Любовта е друго, компенсаторно състояние на преживяващата скръб жена. За нея писането на стихове е своеобразно изпитание, контрапункт за преодоляване на меланхолията. Влюбването в поета Жерар Венсан става в един италиански град, където получават награди за поезия. Евдокия стига дотам да си признае, че никога не е била привличана така от мъж. А той обещава да й издаде книга със стихове във Франция. За тая връзка на Евдокия предусеща и разбира накрая мъжът й, но като че ли й прощава, когато тя се протяга "в онзи тъмен ъгъл на душата", защото никой друг не може да измери нейната величина чрез строгостта в женския скептицизъм.
Пулсът на живота устройва така всекидневието, че всъщност трудно позволява човек да унива. Болката е затихваща, но от друга страна никога не изчезва от съзнанието на близките - майката и бащата, роднини и приятели. Още по-силни и болезнени са чувствата у нея, когато са неясни мотивите за катастрофата на дъщеря й - актрисата Радостина Болярска.
Романът започва и продължава с един опростен като сюжет вариант за донякъде криминален ход на събитията. Както в бестселърите на Агата Кристи. Още в първите страници на книгата се подразбира, че дъщеря й Радостина се самоубива по неизвестни и недоказани причини. Нишката на романовия разказ не предлага никакви доказателства. Това ще се случи чак в края на книгата.
"Тази неподкупна съдба" е друг тип роман, различен от многото криминалета. Обикновено индивидът в прозата се представя като генетично закодиран да преодолява антиморалния знак в поведението, знак и на особена индивидуална психоидентичност.
Дали е така в книгата на Маргарита Станева? Отговорът е вероятно многозначен и едва ли ще бъде точен, ако се прикове на стената на скепсиса. Мотивацията на авторката е в полза на здравия размисъл в дълбоката скръб, която трябва да се доизживява и чак след това човек да намери кураж и сили да се извиси над своята мъка в тежките мигове на живота.