Надявам се на цивилизован разговор с общината

Валентин Старчев е роден на 14 август 1935 г. Завършил е ВИИИ "Николай Павлович" в София през 1959 г. в класа на проф. Марко Марков. Работи в много жанрове на изобразителното изкуство, но е известен най-вече с монументалната си пластика. От 1964 г. преподава моделиране в катедра "Рисуване" на Архитектурния факултет във ВИАС. Член на Управителния съвет на Съюза на българските художници от 1979 г. Автор е на много паметници, сред които най-известният е "1300 години България" пред НДК в София. Негови са и паметникът "Пегас" в София, в памет на загиналите български писатели, паметникът на 14-те изгорели войници на околовръстния път - София, Братските могили на падналите за свобода в Плевен и Стара Загора и паметник на съпротивата-пантеон в Бургас, на хан Тервел в Тервел. Правил е самостоятелни изложби в България, Австрия, Дания, Франция, Япония, Латвия. Участвал в колективни изложби в Индия, Италия, Чехия, Полша, Русия, Сирия, Австрия, Холандия.

"Искам хората да застанат и да започнат да наблюдават, да се мъчат да откриват идеите"


- Проф. Старчев, на 13 януари излезе окончателното решение на Върховния административен съд по повод жалбите за решението на Столичния общински съвет за премахване на паметника "1300 години България" пред НДК. Какво ще предприемете по повод решението на съда? Ще се предадете ли?
- Не, няма да се предам. Очаквам адвокатът ми да предприеме нужните стъпки, въпреки че решението не подлежи на обжалване. Според мен съдът не се съобрази с две важни неща. От една страна, не ни покани да изкажем допълнителните си съображения по решението на СОС. От друга страна, аз възразявам, че паметникът се разделя на две - на архитектура и на пластика. Той е цялостно културно и духовно съоръжение, докато архитектурата е нещо съвсем друго. И държа да се отделят двете неща, да има експертиза по този въпрос. Паметникът има пластични геометрични тела, които са наситени с определен смисъл, носят определени тълкувания и са единно цяло заедно със скулптурата за внушаване на дадената идея. Докато архитектурата чрез своята функция обслужва битови проблеми на обществото, паметникът обслужва паметта, духовността на обществото, той е изграден заради значима дата, заради събитие, личност, заради загинали за кауза.
- От общината предлагат части от монумента да бъдат запазени...
- Мисля, че е невъзможно пластиките да бъдат пренесени и запазени в музей. Те са огромни - по 6,5-7 метра. Не могат да бъдат аранжирани по никакъв начин, защото вече губят смисъла си като една обща организация, посветена на темата "1300 години България". Те са сбор на символи, които са репери на развитието на държавата ни през тези 1300 години.
- Как си обяснявате изоставянето на паметника през всичките тези години?
- След 10 ноември 1989 г. паметникът беше напълно изоставен, а това доведе до неговото разграбване. Столичната община стана негов собственик преди 7 години. По закон тя трябва да се грижи за своите паметници, но не го правеше. Фирма се зае да премахне всички плочи от облицовката на монумента, които действително биха били опасни и по този начин го оголи. Но допълнително свали и много други елементи, които не представляваха някаква опасност. Тя например махна върха на паметника и панелите, на които стоеше облицовката. Отряза се и козирката в ниското приземно пространство. Така че общината не само изостави, но и доразруши паметника.
Освен това монументът не може да бъде преместен, защото е бетонен и трябва да се взриви. Той е създаден именно за това място, обвързан е тематично с него. От общината използват като претекст връщането на Паметника на загиналите от Първи и Шести пехотни полкове, който е бил на това място. Някога е решено той да бъде премахнат, намерено и е ново представително място за него с възможност за военни ритуали, със свое мемориално пространство. Когато започнах да проектирам монумента "1300 години България", това беше чисто място.
- Виждате ли политически мотиви в желанието паметника да бъде напълно разрушен?
 - Решението, което взе общината, не се базира на професионални разсъждения и на експертизи. То беше политическо решение, което е безумно. Тръгна се по емоционалната линия и се стъпи на това, че паметникът е строен по време на бившия режим и следователно е издигнат, за да се утвърди именно този режим. В него всичко е отнесено само до България. Надявам на разумни хора в Столичния общински съвет професионално да разсъждават върху проблема.
- Какви са взаимоотношенията ви с кмета Йорданка Фандъкова по този проблем? Канили ли са ви в столичното кметство на разговори?
- С никого не съм имал контакти. Преди доста време, още преди общината да реши да направи допитване сред столичани за бъдещето на паметника, съм разговарял с главния архитект Петър Диков и със зам.-кмета Тодор Чобанов. Но това са били неофициални, инциденти срещи. Очаквах и още очаквам среща в кметството. Надявам се на цивилизован разговор с общината, за да изясним нормално въпросите, а не да правим допитвания до хора, които го гледат в това състояние и естествено веднага дават негативен отговор.
- Много столичани наричат монумента просто паментника пред НДК, но не знаят нищо повече за него. Какъв е замисълът му, защо бе издигнат и защо точно пред Националния дворец на културата?
- Районът около Националния дворец на културата бе определен за културен център. НДК се замисли като комплекс с много възможности със своите зали за изложби и концерти. Това беше един мощен комплекс, който трябваше да обедини цялостно пространство, посветено на 1300 години от създаването на България. Аз и екип от архитекти сме автори на паметника на България, който трябваше да бъде включен в цялостното пространствено решение на комплекса.
Повечето монументи до голяма степен изразяват по илюстративен начин своите теми - например показват как се извършва дадено действие, събитие, подробности от него, които са интересни за зрителя. Докато моят паметник си поставя задачата по символичен път да третира темата. Той не представя определени композиции от историята, личности, царе или революционери, а си поставя за цел да направи пластична композиция от геометрични тела, които да се развият в една спираловидна дъга. Те са символ на развитието, на миналото, настоящето и бъдещето. Първата композиция е Симеон и книжовниците, посветена на културата на държавата. Втората е Пиета - това е мъката на майката по загиналите синове, независимо в кое време. Третата композиция е работник като символ на съзидателя. Показвам, че независимо от всички перипетии, катастрофи, робства винаги е имало човек, който е съзидател на тази вековна държава. Системата завършва с едно крило - символ на летежа, движението, победата. Така че всичко, което стои в организацията на паметника, е на базата на символите.
- Това ли затруднява много хора да разберат паметника?
- Българите са свикнали на илюстративното показване на нещата, на буквалното. Даваме им материала "сдъвкан", по него малко се разсъждава, той е готов. Докато аз искам хората да застанат и да започнат да наблюдават, да се мъчат да откриват идеите. Стремя се да активизирам зрителя в момента на съзерцаването.
Тук веднага възниква въпросът каква трябва да бъде политиката на една държава. Дали за нея културата и образованието са номер едно. Знаем, че културният и образованият човек гради всичко, което е около нас. Глобалният дизайн, архитектурата, парковете, пътищата - това всичко е въпрос на културния човек и той може да вникне в неща, които се развиват днес. Тук имаме едно разминаване, защото съвременният човек поради сложния и труден живот е заангажиран със своето ежедневие.