"Не се гаси туй, що не гасне..."

Георги Н. Николов

С досада и недоумение прочетох неотдавна в един вестник интервю с Марин Георгиев. Като основната уж тема по редовете е книгата му "Третият разстрел", издадена през 1993-та, и откликът от нея десетилетия след демократичните промени у нас. Идеята е да ни стане ясно, че тя е изпреварила времето си, а във встъпителния редакционен коментар четем как "образът на поета (Вапцаров) е застинал в бронзови статуи и представите за неговия живот у поколения българи се определят от наложените комунистически стереотипи. Появата на книгата "Третият разстрел" идва във време, когато хората не са способни да понесат истината. Срещу автора Марин Георгиев се изправя многолюдна безлика съпротивителна сила като ехо от изминалите десетилетия." Припомняме си смайващи факти за овластения брат на поета - Борис, за неговия син и неговия внук, дръзнал да инициира граждански комитет за кандидата на левицата за настоящите избори Мая Манолова и т.н. Приблизително в тази плоскост е и самото интервю. От него разбираме за разнопосочните мнения как едва ли не Георгиев черно е обруган; как се "самоубивал" с тази книга и как тя ще бъде разбрана и оценена след 30 години. Колко поздравления е получил от видни българи по света и как тя предизвиква позитивни оценки в Унгария, която, разбира се, не е България. Колко несправедливи укори е получил, но все пак е съумял да каже, каквото мисли. Сред опонентите на книгата и въобще за положението у нас се мярка и дългата ръка на СССР - Русия. Излиза, че обществото ни не е дозряло да чува истинските истини, колкото и невероятни да му се струват те, макар текстът на новото издание да е вече готов. И че реално май нещата съвсем приличат на констатацията: оти ручахме жабетата тогава?

Не са пожалени и съвременните български писатели. На въпроса имали ли са те вина за недоизказването на истината за цялата политическо-идеологическа пропаганда на комунизма и продължили ли са да бъдат част от цялата й пропагандна машина, отговорът е повече от утвърдителен. Живеем още в епохата на Варшавския договор и как тогава да не се възпроизвеждат "ивангранитовците, боянангеловците, минчоминчевците, петърандасаровците" и пр. и пр. Скорошен красноречив пример: организираната подписка срещу книгата на Светослав Нахум "Бягство от Крим", срещу която са се обявили 10-15 писатели. Само за сведение - броят им бе неколкостотин...

Но без да преразказваме повече статийцата, ще споделим нещо съвсем очевадно. С настъпилите псевдодемократични промени у нас бе отречен старият национален патриотичен пантеон. Бил ли е той добър или лош, е плод на друга тема, но така или иначе не бе заместен с нов. Брътви се за европейски ценности, но какво се крие зад това понятие, продължава да не става ясно. Затова пък съвсем услужливо и недотам скрито на заден план се изтикват личности като Раковски, Левски, Ботев, а сега и Вапцаров. Упорито се твърди, че в България фашизъм не е имало и дума не се проронва за избитите без съд и присъда десетки деца на партизани и ятаци, така сполучливо наречени именно от Петър Андасаров "безсмъртничета". Кому е нужно да сваля от пиедестала му Вапцаров - гордост за страната ни, изключителен поет, превеждан на десетки езици и доказал със смъртта си правото на вечно съществуване? Разбира се, и не само него. Съвсем ясно е, че националната ни историческа памет е подложена на тенденциозна ревизия с цел да бъде изцяло подчинена на дребнотемие и политическо чалгаджийство. Докога? А най-добрите ни съвременни писатели охулени и захвърлени в небитието...

Не, това няма да стане никога! Българският народ е здравомислещ, патриотично настроен и признателен за саможертвата на героите: революционери, книжници, хора на изкуството и културата, или просто честни наши съвременници. Другото е от лукаваго. Вапцаров никога не може да бъде принизен до калното мислене на хора, без значение какви длъжности заемат и как мислят. Той е на България и родината ни се оглежда в него, а славата му не може да бъде стъпкана в калта. И с ръка на сърцето казваме: "Така било е и ще бъде!.."