Непрестанно пътуване към неизвестното

Олга Маркова,
доктор на кинознанието

За повечето любители на седмото изкуство името на турския режисьор Нури Билге Джейлан прозвуча от Кан. Още през май 1995 г. късометражният му филм "Какавида", в който смело използва комбинация от негатив, донесен от Русия, и лента с изтекъл срок на годност от държавната телевизия, е представен в Кан. Всъщност той е първата турска късометражна творба, селектирана за участие в конкурс на такъв престижен филмов форум. Последвалите три пълнометражни игрални произведения "Градче" (1997), "Облаци през май" (1999) и "Отчуждение" (2002) оформиха една своеобразна, неподправена, истинна трилогия на провинцията, в която долавяме разностранно присъствие на турската народопсихология: дишат реални герои с ярко открояващи се характери. Не случайно "Отчуждение", с който самата аз открих за себе си таланта на неговия автор по време на Истанбулския международен кинофестивал през април 2003 г., завоюва след месец Голямата награда на журито в Кан, където фокусира вниманието и на киноспециалистите, и на фестивалната публика. Не е странно, че това се оказа и най-награждаваната за времето си творба на турското кино: с колекция от 47 награди, от които 23 - международни. След този успешен трамплин за Джейлан заговори филмовият свят. Започна да се очаква всеки негов следващ филм. В сложно време за изкуство като днешното режисьорът включва в творческия процес свои близки приятели и семейството си като актьори. Не само пише историите на филмите си и ги режисира, но и сам поема по-голяма част от техническите дейности - работи като оператор, монтажист, звукооформител... От края на 2003-а започва отново да отделя време и на другата си страст - фотографията.
Ново стъпало във възходящата кариера на твореца е филмът му "Климати", който е удостоен с наградата на ФИПРЕССИ пак на фестивала в Кан през 2006 г. Главните роли в него се изпълняват от самия режисьор и съпругата му Ебру Джейлан. Две години по-късно "Три маймуни" отново там му донася режисьорския приз. Същият филм е и първото турско предложение за чуждоезичен "Оскар", което успява да влезе в краткия списък с деветте номинации. Съвсем логична е и поканата на режисьора за член на журито на международния конкурс в Кан през 2009 г.
Миналата година, по време на юбилейния Истанбулски кинофестивал, в навечерието на обявяването на официалната селекция за предстоящия тогава 64-и МКФ в Кан, в която бе включена новата творба на Джейлан "Имало едно време в Анадола", донесла му (за втори път!) Голямата награда на журито (поделена с "Момчето с колелото" на братя Дарден), режисьорът бе удостоен с френския Орден на изкуствата и литературата. Това високо отличие му бе връчено на официална церемония, организирана съвместно от консулството на Франция в Истанбул и френско-немския телевизионен канал "Арте". С него недвусмислено се утвърди авторитетът му на най-уважавания съвременен турски кинорежисьор.
Макар че тази година Нури Билге Джейлан за първи път гостува у нас, и то с някои от изпълнителите на главните роли във филма, почти всички негови игрални произведения са били представени през годините на "София филм фест". Ето защо още на официалното откриване на 16-ото му издание в зала 1 на НДК връчването на Наградата на София на режисьора бе посрещнато с буря от аплодисменти. На другия ден, като видях Джейлан непосредствено след първата прожекция на новата му реална "приказка" - своеобразно философско road movie "Имало едно време в Анадола" (за съдбата на жителите в затънтено провинциално градче, където силният вятър обикновено спира тока), побързах да му изкажа възторга си от майсторски постигнатата на екрана многобагрена палитра от релефни образи, изграждащи проникновен, разнолик портрет на турското мултикултурно общество. Той от своя страна сподели учудването си от факта, че българската публика е с широк възрастов диапазон, за разлика от турската, съставена предимно от млади хора. Запитах:

- Критиците ви също ли са млади?
- Дори и те са много млади и това вече е проблем.
- Интересна ми е очевидната връзка на вашето творчество с Чехов: неговият дух витае в атмосферата особено на последния ви филм.
- Този писател явно най-много продължава да ми влияе, и то предимно в "прочита" на всяко изкуство. А гледната точка е твърде важна. Именно изкуството ни учи кое да подберем и как да оценяваме. Чехов обгръща с историите си всички сфери на живота. В новия си филм, съзнателно или не, се позовавам отново на различни истории, вече осмислени от този писател на всички времена. Но базата на моя сценарий е истинска: става дума за история, която се е случила в Анадола. Тя стана реален повод за личните ми рефлексии и разсъждения. Съвсем съзнателно главният герой тук по професия е лекар. Всъщност той ми разказа случката, а след това аз написах подисториите. У нас, след като завършат образованието си, младите доктори трябва две години да стажуват в затънтени места и да трупат опит...
- Както се изразява вашият герой Араб: "Така е по тези места, докторе", и цитира: "И годините ще отминават, а следите от мен не ще остават". Има една особена протяжност във времето и в пространството на екрана, на която дълбоко се възхищавам. Този бавен киноразказ не е ли твърде рискован за забързания съвременен зрител?
- Убеден съм, че той ще отегчи голяма част от днешната публика. Но това за мен не е важно. Сега хората живеят на прекалено бързи обороти. Затова искам да ги поканя в друга "реалност" чрез забавяне на ритъма. Нека опитат.
- Ние вече сме "опитали" тази "реалност" във всичките ви филми - у нас имате много фенове. Не случайно новата ви творба е включена в най-престижната рубрика на "София филм фест" - "Голямата петорка". По време на няколкото й прожекции залите бяха пълни. Това говори ли ви нещо?
- Че сме комшии и проблемите ни са близки. Затова зрителите ги усещат. Същевременно се смеят на хумористични детайли и реплики, които жители на Западна Европа обикновено не забелязват.
- С такива точни детайли, които хвърлят светлина върху престъплението в центъра на сценарната история и мотивите за него, изобилства цялото ви творчество. Не по-малко значими за вас са като че ли случайно изпуснати екзистенциални реплики на героите като тази на Араб, по повод следенето на знаците по пътя: "Както се пее в една песен - следваме знака към края на света." Или другата - на Прокурора: "Където и да погледнеш, в нищо не виждаш логика." Едва ли някой би разбрал тази реплика по-осезателно от нас. И като паралелен монтаж в същото време ни предлагате търкалящи се в пороя красиви ябълки, които хармонично се настигат във водата...
- Радвам се, че сте доловили такива детайли, които често убягват от вниманието на нашата критика. В моята реална приказка, където се кръстосват редица други приказки, истината се търкаля от различни страни, подобно на предметите.
- А вятърът е в състояние всичко да вдигне във въздуха и пак да го свали на земята. Това изумително пътуване към Истината безспорно е пътуване на Човека към самия себе си. Всеки от персонажите, които се събират за разследване на случая, е много по-дълбок и впечатляващ, отколкото изглежда на пръв поглед. Отново достигаме до Чехов.
- Той ме съпътства навсякъде. Подобно на него, във всичките си филми се опитвам да изследвам човешката природа. Винаги тръгвам от онова, което искам да кажа с творбата си. В противовес на уважавания от мен Вим Вендерс, никога не се ръководя от мястото на действието. За мен то е вторично. Възможно е да ми се наложи да го сменя. Локациите решавам, след като напиша сценария. Най-важно и най-сложно ми е началото на драматургичната история. Когато успея да го положа, след това се оставям на инстинктите си. Тогава всичко вече протича нормално и лесно. Самият творчески процес не ме затруднява.
- Както тук, така и в "Три маймуни" се опирате на криминална драма. Но тя постепенно се оказва просто претекст, за да се постараете да проникнете в тъмната страна на човешката душа...
- Може би защото самият аз искам да разбера и опозная тъмната страна на собствената ми душа. Ако не я опознаеш, не можеш да бъдеш или да станеш наистина добър. А тази страна се проявява в определен тип ситуации, които търсих и в двата си филма. Ще дам пример: може да си говориш с един приятел цял живот и да не успееш да го опознаеш. Но понякога само три дни, прекарани заедно в планината, са достатъчни, за да го опознаеш и разбереш. Едно пътешествие по върховете е много по-силно като усещане и то провокира себепознание; води до катарзис. Когато пиша сценарий, предпочитам да забравя всичко, което съм чел или знам. Искам нещата и събитията постепенно да се случват. Стремя се да отчитам разликата между реалния свят и света, който създавам. Предпочитам да взема материал директно от живота, а не от другите изкуства.
- За мен вашият поглед към живота по-скоро е песимистичен, но не и апокалиптичен, както мислят някои колеги.
- Песимизмът ми вероятно е провокиран от творчеството на редица турски писатели. Интригува ме разминаването между онова, което виждам в живота наоколо, и моята гледна точка. Човек често сменя настроенията си: много фактори му влияят. Доброто и злото понякога си разменят местата. Ако сега напиша един сценарий, едва ли ще го харесам след две-три години. Не съм сигурен в нищо и съм убеден, че искам да живея по този начин. Различните измерения в живота ме ръководят и в творческия процес.
- В някои филми като "Климати" едновременно сте и режисьор, и актьор...
- И в двата случая трябва да се поставиш на мястото на другия и да изпитваш съчувствие към него.
- Особено място в творбите ви заема хуморът.
- Той е резултат от моята визия за живота. Не обичам да гледам на него сантиментално. Дори трагичните ситуации могат да се усетят и разберат много повече чрез хумора, който ни съпътства навсякъде. Имам нужда от него: той откроява трагедията по-красноречиво.
- Как бихте дефинирали творческата си мотивация?
- Тя се крие в различието между хората, в техните индивидуалности. Още като студент се чувствах едва ли не виновен, че съм различен от другите. Уникалните балкански качества, за които непрестанно пишат, вероятно присъстват във филмите ми, но не акцентирам върху тях. Не се смятам за учител; не искам да преподавам нещо на публиката. Аз самият мечтая да се уча. Винаги ме вълнува съществуващият контраст: как външно изглежда животът и какъв е всъщност. Отлично осъзнавам този контраст в родината си. Израснал съм в малко селище с достатъчно проблеми.
- Посветихте наградата си за филма "Три маймуни" на "своята самотна и красива страна". Същевременно творбите ви са изпълнени със самотни герои - предимно мъже, които търсят смисъла на съществуването си...
- Това е моето елементарно усещане за живота: винаги търся неговия смисъл. Самият аз се чувствам самотен, особено когато съм сред други хора. За мен животът не е особено смислен и чрез изкуството си се опитвам да търся смисъл. Жените край мен са по-балансирани - те по-лесно намират този смисъл.
- След създаването у вас на Държавен фонд за кино, колко филма произвеждате годишно?
- Осемдесет. С този фонд се появи мотивация у нашите творци. Това усилие си заслужава, дори ако десет процента от произведените филми са качествени.
- У нас в момента по телевизията текат много турски сериали, които се гледат. Мислили ли сте някога да създавате сериали?
- Не. Знам, че съм неподходящ за тях. Ако се хвана с такава работа, продуцентите ще съжаляват цял живот: хем ще загубят много пари, хем сериите няма да се гледат.