28 Март 2024четвъртък14:41 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево. Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево.

Антология

Поезия

Нови стихотворения от Боян Ангелов

/ брой: 187

автор:Дума

visibility 2521

От редактора

Драги читателю, 

В днешното издание на "Пегас" ще се потопиш в поетичния и философски свят на Боян Ангелов. Поетът, който неотдавна навърши 65 години, представя най-новите си стихотворения.


Орачът

 Лениво слънце безразборно свети.

Чудесен ден! Един човек оре,

но няма от кого да разбере,

че преброени са му часовете.

Родени сякаш да вървят пред плуга,

конете теглят - верните коне!

С изтръпнали ръце и колене

оре човекът, с ориста в задруга.

Косата му е мокра и сплъстена,

пот стича се по сивата брада...

Прокарал и последната бразда,

човекът гледа селската вселена.

Невинни твари от земята тлъста

нахален гарван яростно краде.

Човекът се заглежда някъде

далеч, далеч - на черквицата в кръста.

Човекът пада възнак и замята

го с хладна плащеница чернота...

Отишъл си тъй тихо от света,

той върна се завинаги в земята. 

Свободно падане

Не се научих да живея.

Живея, колкото да страдам.

Ако реша да полудея, 

политам, но в свободно падане.

И блъскам се в пукнатините

на препинателните знаци -

все по-далече от орлите,

далеч от пошлите овации.

Миг на отчаян самосъд и 

на непосилна устременост

завинаги ще ме пропъди

към тялото окървавено. 

Ако останала е шепа

душа, наречена психея,

ще отлетя със страст свирепа...

Не се научих да живея. 

Туптене

Уморих се да отглеждам рими,

посаждам ги 

в саксии 

като ранен разсад.

Невъзпитано е да питам, 

но позволи ми

да се надявам, че ще споделиш 

скромната ми маса.

Освен 

две вилици и два ножа,

поставям елипсовидни чинии с езерни дъна

и в тях 

две изтръгнати очи ще сложа,

в които няма и капка човещина.

Човешкото в тях 

си отиде отдавна,

много обидено и още по-осиротяло.

Очите не са за ядене 

и ме гледат с непостоянна,

умопомрачителна отдалеченост от знойното ти тяло.

Друго какво да поставя - може би вино

и може би тъмно 

като тъмниците в Шираз,

и може би ябълка на две половини.

В средината ти си, 

а в семките - аз.

Тези рими уморяват 

с постоянното си туптене,

наподобяват ударите на аортата ми.

Пътят на стеблото все още непроменен е

и римуван дъжд ръми ли, 

ръми... 

Нощем

Ухае на босилек, на цветя

и на река, която нещо търси...

Успокоената природа - тя

детенце е, усмихнато в съня си.

Усмихваш се сега като дете.

Жена си, а детето в теб играе,

телата ни се мъчи да вплете,

защото сме сами и нощ сега е.

И тялото ти в тялото ми пак

с такава жизненост се е преплело,

че се опитвам от самия мрак

да прилаская моето несмело

желание умората сама

да спре далеч - 

зад хълмите отсреща...

Ухае на бръшлян и на асма,

и на река, която търси нещо.

С лице от облак

Пътеката е също път, 

но по-интимен.

Тревогите ще се поспрат,

ще ги отминем.

Като смокинови листа

се зеленеят

отломъците на скръбта,

но не умеят

пророческите светлини 

да омагьосат.

Разделяйки очите ни,

които носят

и вътрешния ипостас

на същността ни,

ще се вселят в един от нас,

протегнал длани

към плаващия демиург

с лице от облак.

Подрежда ни един до друг

земята обла.

Пътеката ще се вплете

в шосе безлико.

Да бъде възрастно дете

            не иска никой.

Айвалък

Небе, по-млечно от анадолски мрамор

и облаци, напомнящи

дракон крилат

с копита, притиснали

образа на Бога.

Егея е синя

и всичко е тюркоаз.

Между изгрева и съня ми -

в смога

на реалиите

съм аз.

По кой начин да обознача следите

и как да ги припозная,

щом

тъй скоро ще мръкне, 

преди те

да намерят 

своя  

законен дом...

Ларнака

Посрещачи почти няма и са без букети.

Летището мълчаливо приема

среброкрилите самолети.

Прилича на диадема

плажът с море, по-зелено

от очите на Афродита.

За валута или за бизнес разрешение 

митничарят ме пита,

ала не идвам за търговия.

Идвам Пафос да съзерцая,

да се разходя из Левкозия

и от планината Троодос 

да видя безкрая

на зеленосинята Таласа...

Толкова близо съм сега 

до целта,

че не усещам как ме унася

на рибарите мълчаливи

песента.

Александър Геров

Той пуши и пуши... Понякога пие.

Понякога има такъв недостатък,

че може от всекиго той да се скрие

и няколко часа да бъде оттатък.

Там той разговаря с човеци по-други -

с изгладени дрехи, с присвити чадъри.

И никога няма да срещне влечуги

или кръволоци с изящни сатъри.

Оттатък е много приятно и само,

когато се мръкне, вали ненаситно.

Тогава се качва на своето рамо

и вече готов е отново да литне,

където беседва с човеци хвърчащи.

Лети и приказва, лети и приказва...

За всекиго има слова най-изящни,

а всяка усмивка с любов го наказва.

Когато се върне, седи мълчаливо,

отваря несръчно поредна кутия

цигари без филтър и вежди присвива,

защото обича да пуши все тия,

които ухаят на мъжка усмивка,

на угар, на нафта, на грес и на сила.

Той пуши и пуши, и всяка извивка

на синия дим е по-нежна от свила.

Иван Вазов

броди из витошките била

сякаш се разхожда по ръба на историята

какви птички какви уханни цветя и каква природа 

повтаря си и 

пише 

пише

върху модра безбрежност

раницата му видя 

пилатус 

рилските пустини 

и пие поетът 

сладка вода от сопотски извор 

и пее

шуми марица 

между сливница и чаталджа

броди из душите ни

плаче от горест и радост

какъв народ какви моми каква природа

повтаря си и описва

с кирилски букви извити

въздигащата се снага на народа

Демир Хисар

Ако загина на война, 

жал никого не ще попари...      

  Димчо Дебелянов

Траншеите в предутринния хлад 

не чакат нещо ново да се случи. 

Войниците се взират в своя млад 

и в своя светозарен подпоручик. 

Октомври с влажни облаци гребе 

на угарите тъмната позлата. 

Дими Демирхисарското небе 

и слуша стоновете на войната. 

Снарядите са братя на смъртта, 

шрапнелите са нейните дечица. 

Октомври сочи лобните места,

а гарванът - най-траурната птица - 

обхожда труповете с дрезгав грак, 

прелита над ранените страхливо. 

Не подозира, че е вечен знак 

за всичко мъртво и за всичко живо... 

Припада нощ... Като разкъсан стон 

кавал глада на горестта засища, 

а римите от някакъв шансон 

потъват в спомени и коренища. 

И гарванът разперил е криле, 

възхожда своето богатство жалко. 

Непобедено, бойното поле 

заспива, но с един поет по-малко.

Марш на скок

Вървим по мръкнало и все към нищото.

Балкан е, хладни са в плътта му нощите.

И вие - мъртви уж, а още дишащи,

и уж изкъпани, а все се пощите.

Отпред скрибуцат в такт каруци кекави.

Обозът, сякаш че е плач на вещици.

А вие, бродници все още, нека ви

прибавим в строя от невинни грешници.

Вървим замислени, почти без пориви.

Пелтечим в тъмното презрели изрази.

Ти, който майсторски подостряш моливи,

пресичаш зъбери и вече близо си,

съвсем пред бездната... А тя, виж, вика ни

и виж как прави се на нежна мащеха!

А вие, слепите, в скръбта натикани -

към вас уж мъртвите безсилно махаха.

Дали за сбогом и дали отчаяно -

ще разберем това, когато стигнем и

вървим към себе си - това го зная, но

сами ще бъдем там, 

съвсем сами...

Неизбежност

Докато има майка, човекът е дете.

Събира светла лайка, илюзии плете...

Когато тя потъне в космичните тъми,

човекът и насън е самотен, и сами

потеглят часовете, обвити в смътен страх.

Без нищо да му свети, без да е сторил грях

към никого, той става по-тих и по-унил.

Скръбта го обладава, ала не се е скрил.

Опитва се изправен и весел да върви.

До вчера богоравен, днес - рамене превил,

той вече по-прилежен е, по-благочестив...

До оня неизбежен миг да не бъде жив.

Боян Ангелов е роден на 27 август 1955 г. в Панагюрище. Завършил е философия и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски", валдорфска педагогика и социална психология в Швейцария с признат докторат. От края на 2012 г. е директор на издателство "Български писател". Автор на 28 поетични книги на български език. От юни 2014 г. е председател на Съюза на българските писатели. Председател е на Агенция "София прес".

Без паспортна проверка за пътуващи от и за шенгенски държави

автор:Дума

visibility 224

/ брой: 59

Светофарите с различни сигнали за посоките

автор:Дума

visibility 231

/ брой: 59

Върнаха 48 млн. лв. от аванса за правителствения комплекс

автор:Дума

visibility 214

/ брой: 59

Протест в Унгария срещу корупцията

автор:Дума

visibility 242

/ брой: 59

Педро Санчес против независимост на Каталуня

автор:Дума

visibility 186

/ брой: 59

Израел ликвидирал командир №3 на Хамас

автор:Дума

visibility 218

/ брой: 59

Накратко

автор:Дума

visibility 167

/ брой: 59

Рецепта за катастрофа

автор:Дума

visibility 243

/ брой: 59

Пътят надолу*

автор:Валерия Велева

visibility 194

/ брой: 59

Цялата соросоидна сган - вън!

visibility 218

/ брой: 59

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ