Нови стихове от Валери СТАНКОВ

Изговорени мълчания

... да гледаш малко отстрани,
когато другите говорят,
и да мълчиш по цели дни -
като в решетъчен прозорец,
да чуваш своя глас и смях
над непреминатата пустош,
в която думите са страх
и малък повод за изкуство,
да скиташ - сам, пиян, проклет -
из своя безсловесен Лувър,
навярно Господ е поет,
забравил вече да римува,
в мълчания, обвити в дим -
и в тях - със своята лулица,
на теб ти е необясним
смехът след тъпото на вица,
говоренето - вятър в степ,
наливане от пусто в празно,
и всяка думичка - във теб,
е стиска сладка сол на язва,
минаваш - вятър през стена! -
и пухче в пролетни тополи,
платил жестоката цена -
из тях да бъдеш птица в полет...
 

Когато птичите ята в небето
името ти пишат

Когато птичите ята
извият сетното стакато,
аз ще подам на есента
за отлетялото ми лято -
стрък неповехнали цветя,
непосетен от пеперуди,
и сигурно ще си простя
за всички минали заблуди,
и сигурно ще вярвам пак,
загърнат в мекото на шала,
че бризът - шеметен хлапак! -
ще вейне роклята ти бяла,
че някой ден ще съм щастлив
да те прегърна - и целуна,
и да ти пиша със курсив
стих - върху есенната дюна,
да вихря твоите коси
над пясъци и над тръстики -
дъждът над мене да виси
със копия, стрели и пики,
и да ми стяга на врата
на хоризонтите каишът! -

когато птичите ята
в небето името ти пишат.
 

Влакът към нищото

Къде се дяна белият ми кон?
И Принцовите острови - къде са?
Момичето от белия балкон,
което страшно много ми хареса?

Къде е хълмът с пролетни треви?
Нима през него минаха косачи?
И - спънат кон! - денят ми си върви -
не знам дали върви, или се влачи?

Къде са? - младостта, копнежът див
по едрите звезди над Фамагуста?
Мен сякаш във гигантски кадаиф! -
съдбата ме опече - и ме схруска.

Изчезнаха! - в поляните с цветя -
момичетата, дето съм ги любил.
И само в тъпи стихчета летя! -
щом легна на проскубания губер.

Как исках да ги помня! - все така.
Навярно друг със стихчета ги глези?
Четат ли? - след тавата с мусака -
и моите възвишени поезии?

Изпил си трите бирички на крак,
не найдох мира - нито топла стряха.
Здравей, живот! - един изпуснат влак.
Поетът в мен за сбогом ти помаха!
 

Утринна молитва
 

Тъй както всичко съградено
започва своя тих разпад,
и времето лети - вретено! -
върти ни в Рай - и вихри в Ад,

тъй както кротко се измъква
за черква мама призори,
а няма нито Бог, ни църква! -
запалиш свещ, но не гори,

тъй както без адрес и логин,
клошар, развеял риж перчем,
пече ни слънцето на огън! - 
на бавен огън се печем,

и трупаме - като апаши,
и харчим с щедрост на крадци,
и стават кътниците наши
по-зли от кучешки резци,

тъй както рейва се над бездна
синигерът - без капка страх,
така и аз ще си изчезна
без отговор - защо живях.

Нима и в Рая ще отидем,
нарамили торба с пари?
Аз ще се моля - в някой иден
живот да бъдем по-добри.
 

Случаен гост

Животът мен ме гали - като с лапа -
не ми горчи от хлебеца ми чер.
Добре живея - с мишката в долапа
и с котарака в моя пенкилер.

Наясно съм със хора и със птички -
те искат само хляб и светлина! -
животът да е "live" - и то за всички! -
платили за това добра цена.

Спокойствието просто значи разум.
И значи - помъдрял е този свят,
във който - ако Бог не ни опази,
все тъй ще си живеем - като в Ад.

А всъщност колко простичко е всичко! -
пристигнахме с Вълшебния килим.
Това е толкоз просто и логично -
дойдохме - гратис! - и ще отлетим.

Ще се преселим в по-добра държава.
След нас ще вдигнат крепостния мост.
За пет минути чест, позор и слава! -
дойдох на този свят - случаен гост.

На пътната тояга метнал капа,
задраскайте ме в своя стар тефтер! -
и нахранете мишката в долапа
и котарака - в моя стар килер.
 


Иванчо и Марийка

Защо си нямам нейде малко ранчо,
да си садим домати, арпаджик? -
избягали Марийка и Иванчо! -
от класното по български език.

Да наберем едно чувалче с леща.
Ти да ми правиш супичка с фиде.
И тати - след родителската среща! -
кефлия! - десет кинта да даде.

Да гледаш ти сакъзчета - в саксийки.
Да слушаш Григ! - от стар съветски VEF.
И вечер да ти казвам - Ееех, Марийке,
ела при мен, защото съм на кеф!

А сутрин да те будя, щото в седем
звънецът бие! - може би за нас.
Пристигам първи. Тръгвам си последен,
но със Марийка винаги съм в час!

И ранчото ми цяла нощ да свети -
дори по-ярко! - от хотела "Риц".
Иванчо и Марийка са поети! -
в един живот, по-смешен и от виц.

Но аз - понеже хитър съм Иванчо,
на всичко - за Марийка! - съм готов.
И цялата Земя ще бъде ранчо! -
за нашата - и вашата любов.
 

Стихотворение от градския кретен

Тъй както кученцето трепка
в съня си с лапи и уши,
и подир детската изцепка
се свиват нашите души,

тъй както се смалява коте 
и дебне вълнено кълбо,
и пандизчия доживотен
чете в килията Рембо,

тъй както мама сутрин иде
и носи в стаята ми чай -
и казва ми: - Стани, да видиш!
И без поезия е Рай! -

тъй както пътникът в неволя
отправя взор към свода тих,
да ми простиш? - ще те помоля,
че с теб живея само в стих,

че съм от теб все тъй далече,
че ти си тъй далеч от мен.
А стиховете мои вечер
ги пише градският кретен.
 
 
Изтръгнат лист от дневник

Рисувах те на плажа - с показалец,
очите ти - и профила ти скъп.
А сетне изпроводих своя залез -
оранжев като къс лисичи гръб.

Прибрах се - трезвен, гоних със пешкира
от стаята рояците мухи.
Съседката ми леко ме нервира -
изтупа върху мен бохча с трохи.

Похапнах малко сиренце - не синьо.
Ще купя "Бри", ако вечерям с теб.
Изгледах първо мача с Роналдиньо,
а сетне филма с Джон Кристофър Деп.

Видях - на атлетическите писти,
че Лалова спечели пак сребро.
Изпих три бири, спах с Агата Кристи
и нейния измислен Поаро.

Понеже вечерта се случи звездна,
насън помилвах твоите коси.
И засънувах как на гара Мездра
ме чакаш ти в маршрутното такси.

Събудих се от студ - с пети отвити.
И си направих първото кафе.
И дълго плаках - със Папазов, Тити,
над снощната ти тортичка парфе.

Ще взема да ти купя телевизор 
и всяка вечер, щом го угасим,
ще те прегърна - да си ми наблизо! -
и да летим с Вълшебния килим.
 
Светът е къщичка за птици

Ще си отида от света.
На своя ред ще си отида -
аз - птичък в птичите ята,
тъй недостигнали Колхида.

Ще бъда тъжен аргонавт,
разбил словесните вериги.
След мене ще остане рафт
със непрелистените книги.

Перо. Луличка. Сух тютюн.
Три ризи в кат ненужни дрехи.
Живях - един красив тайфун,
облечен в рицарски доспехи.

Дори пред смъртния си ров
аз ще мълвя на вси езици -
светът е шепичка любов
и проста къщичка за птици.

И ние - влюбени! - летим,
къде? - не питайте. Не зная.
И ще се вием - яко дим! -
чеда на Бога - във безкрая.

 
Старецът и басейна

Ти беше тъй загадъчна и бледа,
и аз бях тъй непоетично плах -
направо ми изпада "Бленд-а-мед"-а! -
когато край басейна те видях.

Прикътала прекрасните си мерки
в прозирно сари с цвят ултрамарин,
край теб издувах бицепси и перки! -
аз - Старецът, неуловил марлин.

Бях си обул най-готините плувки.
Бях си подстригал бялата брада.
От банския ти - с двете леки джуфки! -
във моя мозък капеше вода.

Косиците ти - вятър, щом ги вейна,
и аз - нали съм стар и адски тъп, 
направо щях да падна във басейна! -
като отсечен с яки брадви дъб.

Разгърна сетне книга на шезлонга -
от умните е - казах си - моми!
И сякаш не в басейн! - на остров Тонга
със нея бяхме легнали - сами!

Откъртих й въпрос: - Какво четете?
Добавих с нежен глас едно: - Здравей!
А тя ми рече: - Вас чета, Поете.
До гуша ми дойде Хемингуей!

Петнайсет дни забравих що е старост
в хотелчето край Варна - с три звезди.
В мен "Снеговете на Килиманджаро"
топяха се на "Пролетни води"!

И всеки ден със теб ми бе "Фиеста",
"Безкраен празник"! - с малко тъжен край.
Като в абсурдна някаква пиеска
ти каза: - Ще се видим пак през май!

А лятото си мина - и замина
след сарито ти с цвят ултрамарин.
Но бях щастлив, че улових марлина! -
на Стареца безсмъртния марлин.

 
Момиче от софийския трамвай

Тя се качи на спирка "Гарибалди".
И аз не бях спечелил за такси.
И си помислих - пич, какво не дал би
да милнеш тихо нейните коси?

Тъй хубава! - чак ватманът засука
три пъти в огледалото мустак.
Седях - като че ли гърмян с базука,
а тя край мен кръстоса крак връз крак.

И - сякаш из душата ми бездомна
изгрея ясно слънце през април. 
И цветето на скутеца й помня -
май беше люляк. Или карамфил.

Бях горе-долу трезвен - майска роза.
Каква ти роза? - цъфнал полски мак.
Направо бях изпаднал във хипноза -
един вдървен в седалката глупак.

Усмихваше се тя, кому - не зная.
Видение от Рая беше тя! -
момичето, което във трамвая
летеше с китка пролетни цветя.


 
Монолог с дистанцонно в ръка

Понеже нямам свестен телевизор,
пък и самин да пия ми горчи,
когато си ми някъде наблизо
аз дълго гледам твоите очи.

В тях се пилеят вятърчета боси.
И се развихрят птичи синеви.
И в мен мъжът, нагазил сенокоси,
с протегната душа към теб върви.

По-тиха от пчеличка в теменуга,
ти кротна в мен Триглавата ламя.
Навярно ти си кацнала от друга,
по-хубава от нашата, земя?

Безесграонен - и безкеремиден,
без джипи - и дори без банков влог, 
ако решиш от мен да си отидеш,
дано да те закриля Господ Бог!

Не ща ни Би-Ти-Ви, ни Каналето,
да пази Бог и от Канал едно! 
Аз искам си момичето, което
дъхти край мен на билки и сено.