Нови стихове от Виолета Христова

Виолета ХРИСТОВА е родена в Чирпан. Живее и работи в София. Автор e на осем книги с поезия: "Пеш до земетръса" (1995), "Звездна карта" (1997), "Да бъде нощ" (2001), "Другата стая" (2006), "Сняг от друга зима" (2008), "Тревата ли?" (2010), "...каза тя. И слезе от небето" (2012) и "Една ампула мрак" (2015).
Носител e на националните литературни награди "Георги Братанов" (2006) и "Мара Белчева" (2008), на първа награда от конкурса "В полите на Витоша" (2009) и др. Съвсем наскоро излезе осмата й поетична книга "Една ампула мрак". Тя е издание на Литературния кръг "Смисъл" и включва стихове, писани през последните две години.


Какво ми каза тази
нощ на тръгване

Сънят река е с много брегове.
И остри камъни, въртопи, речни ями.
Ще те докосна и ще се събудиш.
Ще се събудиш и ще ме забравиш.
Но твоят път до следващата нощ
е само тебеширена чертичка.
Не се страхувай! Тъмното е длан.
Обичам те. И много си ми важна.
Вратата е последната във ляво,
още по-нататък е сърцето.
Смъртта е само малък таен джоб
и ново обещание за тяло.
А утрото е влага, скрита в мен.
Ще се събудиш и ще ме забравиш.

Това ми каза тази нощ на тръгване.


 Една ампула мрак

Аз още дишам твоята безупречна любов,
в която няма сянка,
ни тела,
ни празнично докосване,
ни спомени.
Метафора на всичко,
с което се повдигам
цял живот.
Кристална философия
и фотография
на нищото...
В житейски план
тя всъщност е безкрайност.
А нищото е всичко,
даже себе си...
И затова
сега ще завъртя
в черупката си нежната вселена.
Ще сложа под езика си
една ампула мрак,
за всеки случай -
утре е студено.
На дъното - в самия ад
съм аз.
И светя.
И поглъщам всяко време.
Но нямам думи да се изрека.
Не се наричам никак,
само гледам.
Защото помня други правила
и съм преситена
от други съвършенства...

Но по-добре
докрай да няма бряг,
отколкото
реката да изчезне.


Неизбежно

Не ме избираш ти.
Душата те избира.
По прости правила, по свои си причини.
И лястовицата така гнездото си намира,
а славеят - любимите градини.
Живея в сладостта. За крясъка съм глуха.
Паричка е сърцето ми и пари.
С нея ще платя любимите товари,
когато се прибирам от света.
Сега се очаровам, очаквам и оставам,
препъвам се в оголения страх,
събирам обещания, изричам... И забравям
това, което вечер изрека.
Не ме намираш ти. Душата те намери,
на сенките сред смътния седеф,
умът те разпозна сред своите химери,
но толкова е предвидим умът.
И не любов ни свързва, паяжина лепне,
по устните ми, светла като мед.
А думите изглеждат само безсловесни
и краят на страха - предизвестен.
В предишния живот не знаех, че е зима,
не знаех, че земята се върти...
и винаги пристига това, което имаш,
преминало през всичките врати.

 
Дълбоко и лично   

И тогава видях, че в окото си имаше хор.
И познах несвободния - в жеста на всяко отричане.
А думите, дето отдавна ръмжаха затворени,
хукнаха бясно навън и захапаха всичко.
Толкова тежки тела, после духова музика...
Трупи, натрупани още от края на лятото.
Няколко грама душа, която отлиташе
тихо от устните - вече си имаше ято.
Изглежда любов, но е само унило привличане,
глухо се люшка - въже, изоставило кораба...
Някой закотви живота, далече от всичко - 
тръгвам нагоре, а бавно се влача надолу.
В мене ръмжи един възхитителен тигър -
с жълти очи е страхът и се прави на силен.
Искам да мина по косъм, но само да мина,
оттатък, където светът ми си има причина.

Защото видях, че в окото си имаше хор,
а в мене живее само възторг единичен,
разбрах, че гласът се катери полека нагоре,
но винаги слиза в сърцето - дълбоко и лично.
 

Сляпа секунда

Вчера попаднах в очите ти.
После се мръкна.
Вятърът вдигна листата
и ги отнесе.
Аз към сърцето си пъплех
и дълго се вмъквах...
Знам, че е есен сега.
Но какво, че е есен?
Бесен, пейзажът се срина
от няколко думи,
сляпа секунда уби
и смеха, и възторга...
Някой отвори прозорец.
И пак го затвори.
После залости живота
и с ключа си тръгна.
Звънна небето за малко,
трепна зеница,
синьото светна за миг
и студено отрече.
Значи е време за мрак,
или време за никъде...
Знам, че е есен сега.
Но какво, че е есен!?
 

Пир на страха

Не е страхът ми от тебе това,
а страх от мене самата.
Никне бързо като пожар,
пали сухата слама и бяга.
Надничам навътре -
капе вода разплакана.
А отвън - празнична катедрала.
Ей така човек се разминава със себе си,
насред срама се вдъхновява.
Нищо твое няма да те отмине.
Но нищо чуждо не те заслужава.
И събуй тези стари обувки,
откъде ли не минаха вече!
Страховете ще се събудят,
ще те захапят като зверчета...
Пусни ги, нека минат през тебе,
дай им устните и очите си,
дай им радостното си чувство,
ако поискат, дай им всичко!
Нахрани ги със най-любимото!
И с онова, което нямаш.
Твоето винаги ще те види.
Чуждото отминава.
 
Реплики небесни

Дори и да изглеждаш умен
и да поглеждаш отвисоко,
едва ли скоро ще се сетиш
как продължава този свят.
О, тези реплики небесни
сред тези репеи нелепи!
И тези сини какавиди,
проспали звездния си час!

В зеницата на мисълта си
стоя и дишам заслепена,
а мързеливият следобед
се е разлял като тъга.
Съвсем небесно се изричам,
но съм залепнала за тебе
и от тъгата ми остава
сребриста слюда по брега.

Светът изглежда незавършен,
скроен за няколко минути,
преди Създателят да хукне
към следващите светове
и да забрави за нещата,
говорещи на сто езика,
но подозрително еднакви
в оскъдната си твърдина.

О, тези реплики небесни
сред тези репеи нелепи!
Потъвам в опити за щастие,
навън фуча и вдигам прах.
И както всичко ми е ясно,
видът ми изведнъж се губи
и светлосини пеперуди
отнасят празния ми глас.


Предозирана важност

А октомври е истински юли!
Как ме дърпа назад към миражите,
как ме кара да дишам лепилото
на една предозирана важност!
Да изпадам в тъга и съмнение,
да изпадна съвсем от годините,
да стърча като кол в коловозите,
с обещана на другите власт.
А пък летният белег по бузата
и езикът, смален в бръщолевене,
да ми станат пътечки за губене
след пороя на дневното аз.
Всички викове в себе си скривам,
скривам даже случайните истини,
ще скимтя безсловесна в копривата,
ще потъна докрай в безразличие,
с оцелял във тъмницата глас.
Как страхливо нагазвах във звуците,
коленичех сама във сърцето си!
Боса бях и добра, и изгубена -
а сърцето дори не болеше,
не защото не беше сърце.
Но се молех да свършат сезоните
на това съдбоносно преструване...
и да спрат тези вътрешни викове.
А след тебе да дойде октомври.
После юли.
Завинаги юли.
 

На входа

Ще се прегръщаме като кокичета.
В главите ще звънят кристални фрази.
Но кой затрупа входа на обичането
и кой стовари тонове омраза?
А думите, бездарни папагали,
нямат срам, ни усет за възможност.
Повтарят крясъците на ума и...
изглеждат умни, но са само образ.
Завити в назидателна хартия -
остатъци от вчерашната мисъл...
Дали не е по-просто да се скриеш
обратно във фунията предишна?
Да допълзиш до себе си, да стихнеш,
да глъхнеш като корен под земята?
Съсипва мисълта, че знаеш всичко,
а няма кой да подържи ръката ти.

Белези

Изглежда ми познат светът наоколо,
далечният е само хипотеза,
идея за очакване на варвари,
които идват, влизат и променят.

Чаршафите познавам, злите белези
по китките, прозирната си кожа...
Очите ти останаха по мене,
а плаках много пъти
и се ронех...

Такъв не съм те виждала отдавна -
несвят, несвестен,
раздробен на капки.
Но сякаш си съвсем разпознаваем
под гневните си безсърдечни маски.

Под облаците, дето те затискат
с лица подути, с есенни юмруци...
Разлива се, кънти и става близост
далечната небесна революция.

Защо вървя по тези тротоари?
Къде ме носи сънната умора?
Наричам го живот, но е старание
да заличавам белези от хора.


Край реката

Този речен живот.
Цяла вечност сънувам водата му.
Златни риби летят
и носят в устните бряг.
Минава край мене кораб несъществуващ,
пълен догоре с думи от целия свят.
Отдолу, под миглите,
пърхат човешки истории...
Стискам очи,
да разлистя безсмъртно дърво.
Но играя на драми, разсейвам се,
много говоря
и затъва във тинята моят речен живот.

Какво му е живото? Нито следа от пристанище.
Много далече пътуват добрите сълзи.
В какво се превръща сърцето? Дали e достатъчно
да вървиш по водата, без да оставяш следи?

Мени се брегът, рибите пеят ритмично,
гледам небето и чопля безсмъртна трева.
Реката минава, отнася нанякъде всичко,
което аз не мога да понеса.

Без думи

Аз исках да ти кажа нещо друго,
различно от познатото сумтене.
Но днешната нелепост е заслуга
на всичко преоблечено край мене.
И дните центробежно ме подхвърлят
нагоре и понякога надолу.
Върти ме в ненаситния си бързей
животът. И за нищо нямам воля.
Но исках да ти кажа нещо друго:
че само с тебе спрях да се тревожа
за ехото, което не разбирам,
за нощите, в които съм без кожа.
Че само с тебе краят има смисъл,
различен от сгъстената себичност.
Но чувам - небесата се разлистват
като любов. А думите са нищо.


Центробежно

Да съм открила няколко америки,
а да не знам къде са ми обувките!
Човечеството трудно се отделя
от вчерашните речи, от преструвките.
Вървя и подминавам този образ
и всичките му липсващи подобия.
Очите ми разбират, че не може
да се живее само със подробности.
И все се оправдавам пред тълпата:
тълпата е слуга на ежедневното.
Във паяжина нежна ме премята
и ме дели със своето безделие.
Аз имам стъпала и неизбежност
и скъп товар във трюма на сърцето...
Но думите ме движат центробежно
по хлъзгавия ръб на битието.
Не мога и не знам. Не съм насъщна...
Героят в мене вдига прахоляци.
Напразно тръгвам и не се завръщам,
нищожни са ми думите и знаците.
А съска златен пясък под крилата,
интригата  неспирно кукурига.
И се тресе страхът ми от очакване
на врагове, които не пристигат.