Очаквам още предизвикателства

ЮЛИЯН ПЕТРОВ е роден през 1990 г. във Видин. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" в класа на доц. д-р Ивайло Христов през 2013 г. Играл е в спектакли на Учебния театър на НАТФИЗ, Русенския театър и ТР "Сфумато". От миналия септември става част от трупата на Младежкия театър "Н. Бинев". Юлиян играе в детските представления "Пинокио" (6, 23 и 27 декември), "Момо" (14 декември), "Господин Балкански" (9 и 30 декември), в мюзикъла "Някои го предпочитат..." (10 декември). Всеки ден от 15 до 21 декември ще има по едно детско представление в рамките на традиционната Коледна кампания на Младежкия театър.

- Кое е най-новото представление, в което може да ви види публиката?
- Детското представление "Момо" по едноименния роман на Михаел Енде, с режисьор Веселка Кунчева. Премиерата e на 14 декември, неделя. "Кривите огледала" от Дейвид Линдзи-Ъбер, с режисьор Ивайло Христов, на 25 септември му беше премиерата. Играя още в "Пинокио" по Карло Колоди, режисьор е Андрей Аврамов, при него не само децата, а и родителите много се забавляват.
- Най-младата публика пълни ли салоните? Има ли интерес към детските представления?
- Идват доста хора, децата се радват и са щастливи... Изключително удоволствие е да играеш и гледаш детските спектакли, ето например "Пинокио" е много отворен към децата. В спектакъла има конкретни обръщения към най-малките, ние ги питаме разни неща, а те отговарят. Има един момент, в който накрая Пинокио хваща лисицата и кучето, които са го измамили няколко пъти, и пита децата дали да им прости или не. Всичките малчугани вкупом отговарят: Не! Невероятно е, те са толкова навътре в историята, че от време на време се провикват: Пинокио, не прави това, недей да ходиш там и т.н.
- Това не ви ли пречи на играта?
- Напротив, точно обратното. Много ни помага и ни пали. Децата са най-искрената и чиста публика. При тях няма никакъв фалш. Личи си, когато един спектакъл много им харесва и им е интересно, а стане ли им скучно - веднага започват да си говорят, да шумят. За щастие това в "Пинокио" не се случва.
- Детските представления по-сложни ли са от тези за възрастни?
- На много хора им се струва, че детските представления са по-лесни, но точно заради това, което обясних преди малко, нямаш право на фалш, да си почиваш или да направиш нещо не както трябва. Децата на момента го долавят, за тях всичко е на живот и смърт. Много е любопитно.
- Как станахте част от Младежкия театър? Въобще как се случват нещата, като завършиш академията?
- В България излизат страшно много дипломирани актьори, които трудно си намират работа. Има малко свободни места в театрите и в момента да си на щат в някоя трупа е доста хубаво, но и доста трудно нещо. Има и актьори, които като завършат, не искат да влизат в тази система на театрите. И остават на хонорар. А при мен стана доста интересно, защото когато бях във II курс, попаднах случайно в едно представление под режисурата на Владимир Люцканов, който е директор на Младежкия. В него участваше мой приятел, който завършваше IV курс, и репетираше и друго представление, стана така, че премиерите съвпаднаха и трябваше да се намери дубльор на неговата роля... И ме извикаха, неочаквано се озовах в професионален театър, в мащабно представление, с оркестър... Страшно ми хареса атмосферата в театъра, как колегите се държат приятелски помежду си. От януари 2013 г. ме поканиха да участвам в друго представление на Младежкия и до края на годината постоянно репетирах нещо. Още преди да завърша, имах щастието да работя с Явор Гърдев, с когото направихме "Почти представление", което излезе миналото лято. По това време започнах репетициите и на мюзикъла "Някои го предпочитат", после дойде "Пинокио"... и поканата за щат в театъра.                     
- Как се насочихте към актьорството? Сам ли направихте избора?
- Преди да дойда в София, живях доста години в Русе, където всъщност започнах да се занимавам с театър - в школата към Русенския театър. Много хора от малки са мечтали да станат актьори. При мен не беше детска мечта, дори съм завършил  Професионалната гимназия по икономика и управление на финансите в Русе, специалност маркетинг... Благодарение на моята класна тогава познах магията на театъра. Моята учителка като преподавателка по български и литература подготвяше концертите за празниците на училището, тя организира и едно посещение в театъра. Отидохме, разгледахме, разведоха ни из гримьорните и сцените. Тогава ни съобщиха, че се прави кастинг за школа към Русенския театър. Исках да пробвам, записах се и за по-малко от месец вече бях решил, че това е моят избор.
- Сега как е? Това ли е вашата професия?
- Мисля, че да. Доставя ми страшно удоволствие и доста ми е интересно. Всяко ново нещо е предизвикателство за мен, очаквам още и още предизвикателства. Готов съм за тях. Така ми се случи, че и в киното започнах да снимам. В момента работя по два филма. Единият е "Каръци" с режисьор - моят преподавател Ивайло Христов. Той написа сценарий за нашия клас. Другият филм е за певицата Леа Иванова, с режисьор Радослав Спасов, който е заснел значителна част от българските филми - и стари, и нови. Това е негов стар проект, който е бил отлаган с времето. Надявам се да станат качествени филми.
- Какво е отношението на възрастните артисти към вас, по-младите? Как се осъществява днес приемствеността между поколенията?
- В Младежкия има някаква магия, която от поколение на поколение се носи из въздуха, това не може да се определи или опише. Стефан Мавродиев и Вихър Стойчев ми казаха, че дори те, когато са постъпвали в театъра като млади,  големите имена са ги посрещали с отворени обятия и усмивки. На мен ми се случи същото. Обратно на слуховете, че когато отидеш в някой театър, големите артисти те смачкват и изяждат. Аз съм изключително благодарен на всичките си колеги, ето например в спектакъла "Кривите огледала" участват Стефан Мавродиев, Малин Кръстев, Герасим Георгиев-Геро, Койна Русева, Станка Калчева, Николай Луканов и аз, режисьор е Ивайло Христов, а сценографията е на Никола Тороманов. Това беше страшно удоволствие и чест за мен, като още една магистратура. Всяка среща с тях е абсолютен урок, винаги има какво да научиш. Както се казва при нас, да крадеш от хората, да провокираш, да наблюдаваш, да следиш различни реакции.  
- Така - от роля в роля, няма ли опасност да загубите себе си?
- Стремя се да разграничавам личния си живот от работата. Великият режисьор Леон Даниел е казал: влизаш, сваляш си палтото, събуваш си калните обувки и си слагаш новите дрехи в театъра. А това понякога е много трудно, да се разграничиш, да се абстрахираш от живота навън.                       
- Разкажете за вашето сдружение "Клас", как се справяте сами?
- Бяхме чудесен клас и решихме да си направим сдружение, което се казва "Клас". Първото ни представление - след НАТФИЗ и "Кавказкият тебеширен кръг", е "Мизантроп". Досега го играехме във Фабрика 126 на бул. "Мария Луиза" 126. След всяко представление правим дискусия с публиката за спектакъла, която се радва на голям успех. Стават страшно интересни разговори. Готвим нови проекти, но трудно се издържаме сами. Много трудно можем да намерим спонсори... Спечелихме частична подкрепа от Столичната община, но не е достатъчно. Канят ни да участваме на световен фестивал в Белград през март, но не се знае дали ще можем да намерим пари за транспорт за нас и декора...