Особена е любовта на карикатуриста

ИВАЙЛО ЦВЕТКОВ е роден през 1964 г. в Троян. Завършил е Националното училище по приложни изкуства в родния си град, специалност "Керамика". Работи като художник в периодичния печат: вестниците "Пардон", ДУМА, "Република", "Монитор", "Телеграф", "Политика", "Eurosport", сп. "Тема". Член е на СБХ. Бил е секретар на секция "Карикатура" (2016-2020). Членува в международните асоциации на карикатуристи FECO, Cartooning for peace и Cartoon movement. Бил е председател и член на жури в карикатурни конкурси в България и по света. Има над 130 награди и отличия от международни конкурси. През 2022 г. получава Голямата награда за карикатура "Златен Езоп" на 25-ото Международно биенале на хумора и сатирата в изкуството в Габрово. Представя самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Участва в общи и колективни експозиции в около 40 държави. Автор е на две книги с карикатури. 

- Иво, в Художествената галерия в Плевен беше представена твоята изложба "Проверка на зрението - портретна карикатура". По същото време бе открита и изложба на един от големите майстори на политическата карикатура - Илия Бешков. Какво показва паралелът за този период от няколко десетилетия между вас?
- Наистина творбите в двете изложби са правени в разстояние на 80 години. Бешков е един от гигантите на българската карикатура, ако не и най. В част от пространството беше представена типично неговата карикатура - линеарна, черно-бяла, злободневна за 30-40-те години на миналия век, главно около Втората световна война, около социалните и политическите напрежения в България преди и по време на войната, типичната карикатура, която живее, храни се и се размножава в печатните издания. Много неща са актуални и сега, героите са вечни, въпреки че някои от тях вече не са между нас - Чърчил, Сталин, Хитлер и др.

Моята изложба не беше политическа, тя е портретна карикатура на най-различни рисувани персонажи. Някои работи са участвали в конкурси на свободни теми и по света, правил съм ги за удоволствие, има и политици, естествено, както и много художници, писатели, шоумени, бизнесмени и т.н. 
Трудно е да се прави паралел като идея и като концепция. Паралел може да се направи чисто технически: карикатурата е напреднала много, тя вече взаимства различни художествени похвати от плаката, от илюстрацията, да не говорим за компютърните техники, които на мен не са ми ясни, аз така ще си умра handmade. Моята изложба беше някакъв пир на цветовете и на формите в сравнение с Илия Бешков, казано на шега, тъй като няма база за сравнение. Малко ми е неудобно, че двете имена бяхме заедно на плакати, в медиите и т.н., но все пак ще го преживея... Идеята на организаторите беше да има един контрапункт на класическата карикатура и този път бяха моите творби.

- Ирония, сатира, хумор - независимо какво влагаш в твоите злободневни карикатури, искало ли ти се е понякога да пресъздадеш унищожителен образ на човек, който заслужава, или предпочиташ да спазваш етичните граници? Всъщност политиците трогват ли се от карикатурните стрелички на вашего брата, или се обиждат и дразнят, или се правят, че не ги забелязват?
- Различно е. Има и такива, които са се трогвали, но с течение на времето свикват, това е част от живота на политика, на обществената фигура. Така че нямаме някакви драматични ситуации. Повечето политици реагират спокойно, може би се стараят да не ни забелязват и това според мен е умно поведение от тяхна страна. Защото, ако започнат много-много да се обаждат, това още повече наостря молива на карикатуриста. Любовта на карикатуриста е особена - този, когото най си обича, най-много го карикатури.
Но трябва да се пази достойнството на карикатурения политик. Никога не бих си позволил някакви директни внушения. Карикатуристът не трябва да е злобен и отмъстителен. И ние сме хора, и на нас някои политици са ни по-симпатични, други - антипатични, понякога омразни, но все пак трябва да се запази някакво достойнство и от двете страни.

- Политическата карикатура може и да убива - има такива случаи в съвременната история, уви...
- За съжаление, през последните десетилетия светът се радикализира във всякакъв смисъл - верски, военен, по отношение на бежанците и т.н. Но първият спомен, който ми изниква в това отношение, е с "Шарли ебдо", макар че имаше и други случаи - с датски, с шведски вестници... Никой не заслужава да умре, защото е нарисувал една карикатура, дори и да е по-брутална и да обижда някаква религия или политика, чувства и разбирания. Никога срещу това не трябва да говорят калашниците.

Да, карикатурата може да убива. Като се каже това, обикновено се има предвид, че тя убива персонажа си, и то не буквално, но се оказа, че може да убие и автора си, което е много трагично и неприемливо.
Но наистина настана брутално време и трябва да се внимава. Както знаем, в мюсюлманската религия няма образи, в техните джамии присъстват само декоративни елементи и цитати от Корана. Въпреки че мюсюлманските карикатуристи с голяма охота рисуват разни сюжети от християнството и си правят каламбури с нашата вяра, но обратното не приемат.

- Журираш конкурси в различни държави, като автор участваш в международни изложби и конкурси в много страни. Прилича ли си чувството за хумор на различните народи?
- На Изток, условно казано, в бившите соцстрани, в Иран, Турция, Сирия се харесва повече философската карикатура, която е и по-изработена художествено, по-салонно стои. Докато на Запад вървят карикатури линеарни, с много "балончета" с текстове в тях, с много фигурки. Те например никога не приемат за карикатура нещо, което е нарисувано с боички, с цвят, които повече приличат на плакат или живопис. Много пъти сме имали спорове, защото все пак най-важна е идеята. Важно е и как е изпълнена, обаче ако е хубава идеята, няма да се оценява дали е представена с цвят или линеарно, карикатурата си печели.
Иначе немците се смеят на едно, иранците - на друго, руснаците - на трето, има разлика и според мен това е хубаво.

- А с какво трябва да се отличава една творба, за да заслужи твоята най-висока оценка?
- И за карикатурите важи поговорката "По дрехите посрещат, по акъла изпращат". Когато си жури и ти сложат на една дълга маса например 1000 работи, веднага окото се лови за шареното, изработеното, пипнатото. Но като го разгледаш внимателно и видиш, че в него няма виц, идея, започваш да търсиш сред другите. Много често в карикатури, които са по-непретенциозни на пръв поглед като художествени средства и изражение, се оказва зрънцето. Така че за мен най-важна е идеята, по-склонен съм да гласувам награда за карикатура, която е нарисувана по-наивно, но да има хрумка, свеж виц. 

- Работиш за периодични издания, налага ти се да създаваш карикатури, които отразяват събития и проблеми буквално от деня. Имало ли е ден, в който ти е липсвал сюжет?
- Имало е такива случаи, тъй като на мен от много години ми се налага да правя дори по две карикатури на ден. Когато няма нещо ярко политическо, за което да се хванеш, професионализмът, инерцията ти помагат. Ако няма злободневна политическа ситуация, може да направиш по-обща карикатура. Сюжети в България, които са постоянни - дал Господ. Да кажем - пенсионна система, здравеопазване, екология... А много пъти политиците правят с действията си такива завършени карикатури, че след това ние сме безпомощни, няма какво да добавим, да надградим...

- Този начин на работа изисква дисциплина и добра лична организация, което май не е много присъщо на творците...
- Не е много присъщо, но аз съм от такова семейство - баща ми и майка ми бяха актьори, за актьорите се смята, че са леко вятърничави, но те бяха железно дисциплинирани. Само веднъж в живота си са пропуснали репетиция, и то защото е бил променен часът, а те не са знаели. Така че аз имам пример. И наистина това е много важно, защото колкото имаш талант, толкова трябва да имаш дисциплина и характер, за да може да вървят нещата. 

- Нашият народ като че ли най-вече се радва на политически карикатури и такива на битова тематика...
- Като всяко бедно общество, сме силно политизирани. Участвал съм в годините в общи изложби на карикатурата с работи, които са излизали във вестниците, друг път предлагам такива на свободни теми. Наблюдавам в залата как минават повечето хора: като гледат някоя по-общочовешка тема, няма много реакция, а като видят някои от героите на нашето време, започват да се радват, да се смеят, да се снимат с карикатурите. Някак си народът се чувства отмъстен, малко или много, като види тези хора окарикатурени, изопачени, окепазени, както биха казали, го приема като лично отмъщение. Наистина политическата карикатура предизвиква много по-голям интерес.

- Карикатурата, както и кино- и театралната комедия, имат и друга роля - на клапан, чрез който излиза натрупано напрежение. 
- Хората гледат тези политици всяка вечер по телевизията и на втората-третата ракийка започват да ги "благославят". А като влязат в изложбената зала и ги видят, минали през призмата на карикатуриста, същите тези хора започват да се радват. Наистина е като отдушник и сякаш намалява напрежението.

- Какви качества трябва да притежава преди всичко един художник, за да бъде добър карикатурист?
- Карикатуристът, колкото и помпозно да звучи, наистина се ражда. Това е някаква особена настройка на главата, не казвам, че е кой знае какъв талант, аз го наричам карикатурна, гегова, вицова шашкъния. Задължително трябва да имаш чувство за хумор, дори много от карикатуристите не са художници по образование, но имат гегово виждане на нещата. 

- Макар възникнала като жанр преди 4-5 века, карикатурата е съзвучна с днешното време - покрай телефоните, които са им постоянно в ръцете, хората свикнаха да възприемат действителността в изображения, бързо и кратко. 
- Да, вече има есемес поезия и есемес романи. Народът няма време да чете, а и се отучи. Карикатурата печели с това, че внушението е бързо и рязко, веднага виждаш за какво става въпрос. Като изкуство тя възниква наистина преди 4-5 века, но още пещерният човек е рисувал подобни на сегашните пиктограмки, емотикони, схематични човечета. Така че може би правим някакъв преход, пълен кръг и се връщаме към пещерите, но по електронен начин. Ще видим докъде ще го докараме...

- Имаш над 130 отличия, сред които и голямата награда "Златен Езоп". Продължава ли да те радва тази оценка, която се дава от майстори във вашия жанр?
- Да, радвам се на всяка награда, дори на по-малките - като "honorable mention" (почетно споменаване), но през годините човек обръгва. А "Златният Езоп" най ми е на сърце и наистина ме топли, защото най-хубаво е, когато те признаят вкъщи, защото е в Габрово, и журито, което ми я присъди единодушно, беше много авторитетно. А и, както казва народът, камъкът си тежи на мястото. И аз го усещам, тук като те признаят, дават ти силна мотивация да работиш.

- Успяват ли карикатури да те разсмеят или професионалната рутина винаги удържа емоцията в теб?
- Професионалната рутина наистина води до това - виждаш, че нещо е хубаво, знаеш го със сетивата си, с главата си го разбираш, но не можеш да се разсмееш. А има наистина много смешни автори. Тук, в България, имаме един автор - Ириен Трендафилов, който живее в Пловдив, той наистина рисува смешно. Смешното рисуване е много трудно, така рисуваше Доньо Донев - смешни ситуации и смешни типажи. Има един хърватски автор - Сречко Пунтарич, много са му смешни работите. Така че мога да се разсмея на карикатури, но много рядко.

- Мнозина артисти комици споделят, че във всекидневието изобщо не са такива веселяци, каквито хората ги смятат, познавайки ги от сцената и екрана. Ти какъв човек си извън белия лист и сатиричните сюжети, които пресъздаваш?
- Аз обичам да се смея, не знам колко съм забавен на другите, но например на пленери с колеги си правим разни сюжети, които възникват на момента. Има хумористи и карикатуристи, които са сериозни и изглеждат даже тъжни. Хубаво е, че сме различни. Много пъти в разговор с колеги излизат интересни идеи, по-хитрите ги записват и после ги правят на карикатури, а такива като мен ги измислят и ги оставят на масата...