От Монтана до Берковица

Борислав Ценов

След като е изкачил южния баир край областния град Монтана, влакът за Берковица си поема дъх на спирка Благово, после леко се спуска към Боровци. От височинката пътникът е плъзнал поглед по сребърните отблясъци на язовир "Огоста". Още много красота е видял той по хълмовете, които преливат на зелени талази към Чипровския балкан. Ако си пътник от далечен край, вероятно само това ще остане в спомените ти от тези места, макар че и то не е малко.
Аз, който съм роден и живял в поречието на Огоста, ще ви разкажа още нещо. Едно време от баира, на който е спирка Благово, се виждаше отсреща най-красивата долина - с Живовския кантон на завоя, край баирчето Расника. Шосето, равно от каменните павета, пресичаше полето - най-правото и най-дълго шосе, което съм виждал и по което съм вървял много пъти между двете редици стари пеещи от вятъра тополи с пухкави гнезда по върхарите.
Тук, при кантона някога, преди язовирът да се разлее, се събираха сутрин пътищата, които идваха от запад и юг. Единият слизаше от планинските била в Чипровския край - бавно и някак достолепно, както балканджиите открай време отиваха на пазар или панаир в близкия град, издокарани с най-новите си дрехи. Другият път, преди да спре след Бистрилишкия мост, изтупваше нозете си от пепелянка, който носеше от хълмовете между берковските села. Събираха се тук, на две крачки от кантона, пийваха си от чучура на старата чугунена помпа, после преминаваха през железопътните релси и продължаваха заедно за Михайловград (днес - Монтана); от време на време при споменаването на някоя дума се побутваха с шарените си торби и дисаги...
Едно време от този баир се виждаха отсреща селата Живовци и Калиманица. Повече от тридесет години те не съществуват заради язовира; в неговите плитчини днес стърчат върхари на стари и прастари дървета, кротки вълни приплискват в мъхлясалите зидове на съборените къщи... Двете села са родно място на много народ. Но когато споменем думите Живовци и Калиманица, ние сякаш разтваряме българската христоматия - и се зачитаме в разказите и стиховете на четирима наши писатели и поети: на Йордан Радичков и Радослав Михайлов от Калиманица, и на Иван Давидков и Анастас Стоянов - от съседното Живовци, оттатък бързеите на Огоста. Много страници от своето творчество те посветиха на хълмовете наоколо - хълмовете, които озариха тяхното детство и от които поеха по дългия път в българската литература.
Без роден дом останаха четиримата писатели. И стотиците техни земляци. Живовци е завинаги под водата, а Калиманица... дори язовирните вълни не го докосват. Инженерът от Трънския край, както е известен, лошо беше изчислил всичко... Но излъгани и подплашени - и живовчани, и калиманчани изоставиха къщите си, запустиха дворове и ниви, затриха добитъка си и в чуждий край заминаха.
Като красиви видения, над водата - в родното си място, останаха врабчетата и заселилите се тук верблюди от приказките на Радичков, топлите хълмове в разказите на Радослав, озарени от чучулиговите криле на Давидковата лирика и есенните макове на Анастас-Стояновите балади.
Над водата останаха и църквите на двете села. Открай време те са на високото, там ще си останат завинаги, на брега, и ще се оглеждат във водата с ръждясалите си вече камбанарии. Като ръце, протегнати към звездите, камбанариите досега само са се молили. Но днес се и молят, и питат?! Питат: защо заради язовира беше обезобразено едно от най-романтичните поречия в България? А водата, която се събира в него и го прави втория по големина у нас след яз. "Искър" - с 385 милиона кубика, съдържа вредния метал арсен, който сълзи от терасите на река Огоста и от него не става нито за пиене, нито за рибовъдство, нито за напояване...
От гара Боровци влакът бавно потраква през полето край река Бързия, която тук също е плавна; бърза е горе, в Петроханската клисура, откъдето идва. След малко ще премине край кантона, който виждаме на снимката.
Двете железни нишки продължават да се размотават, размотава се и кълбото на литературата. Зад баира, вляво от кантона, е село Балювица - гнездото, от което излетя още един голям български поет - Младен Исаев.
Пак вляво, веднага зад железния мост след прелеза, в началото на миналия век са били прочутите в този край Йончови ханове, които Стефан Савов - известен наш актьор и драматург (роден в Монтана) описва през 1931 г. в пиесата си "Йончови ханове", която според големи наши театрали носи дъх от Чеховото изкуство.
След около километър по-нататък прозорчето на вагона разтваря още една страница от българската христоматия - Грамадата, която Иван Вазов обезсмъртява в едноименната си поема през 1879 г. Както е известно, от 7 март 1879 до 18 септември 1880 г. Вазов е председател на Окръжния съд в Берковица. Един случай от съдебната му практика в онзи край го вдъхновява за поемата "Грамада". Истинската грамада от камъни обаче е била край с. Боровци, при кръчмата на Тимо Г. Стоянов и Иван Паликарски, която стояла самотна на Бдинския друм (пътя от София за Видин). За тази грамада е написана поемата, за нея са думите "Проклет да е Цеко!", изричани от пътниците, когато са хвърляли камък върху грамадата. Някъде през 50-те години на миналия век Берковският градски съвет взима странно решение: да се оформи битово-исторически комплекс заедно с Йончовите ханове, като се издигне нова грамада - тази, която сега виждаме от влака и от шосето.
Още три-четири километра - и сме в Берковица. Последният адрес в нашия маршрут е къщата-музей "Иван Вазов" - двукат дом на предосвобожденски богат турчин, в който е живял председателят на Берковския окръжен съд. Експозицията на музея е открита през 1957 г.
Берковица е обявен за окръжен град след Освобождението. По предложение на проф. Марин Дринов, който по това време участва във временното руско управление на България, Иван Вазов е назначен за председател на Окръжния съд. Поетът не е имал юридическо образование, но е бил достатъчно добре подготвен да разчита съдебни правила и закони.
Макар и само година и половина да е престоял в Берковица, той през това време създава едни от най-хубавите си произведения. Вдъхновение за творчество му дава и красивата природа, която описва с най-мили думи, както и средата около него, пълна с оригинални типове - и сериозни, и комични. "Голям брой сюжети, които подредих тук, отчасти обработих по-късно", признава той. Тук Вазов написал стихотворенията "На Ком", "На детето", "Малини"; тук се раждат повестта "Митрофан и Дормидолски", поемите "Моята съседка Гмитра" и "Зихра" - вълнуващо поетично описание на природата в Берковската долина и отзвук от интимните преживявания на поета. Напускайки Берковица през септември 1880 г., поетът пътува през Петроханския проход, а преминаването си описва в романа "Нова земя".
Ако се качим на Калето - баирчето зад Берковската река, срещу къщата-музей "Иван Вазов", и погледнем на изток, към Врачанския балкан, литературната памет ще ни припомни, че там някъде са родните места на Лъчезар Станчев, Николай Соколов, Никола Статков, Дончо Лазаров... Но това е друг маршрут.
Колко страници от българската литература на някакви си двадесет километра край железния път от Монтана до Берковица!
Благодатна българска земя! Да я благословим!


Къщата музей "Иван Вазов" в Берковица, в която е живял патриархът на българската литература


Гара Боровци днес е тиха и запустяла