От свято място със свято име засвирих

Мария ПЕЙЧЕВА

С мисълта на феноменалния цигулар Николо Паганини, че "Геният е търпение" започна разговорът ни с Мичо Димитров. Без да се изживява за гениален музикант, изповядва, че и той всичко постига с търпение. И с малко късмет. Благодарен е на слушателите на предаването "Алегро виваче" от програма "Хоризонт" на БНР, избрали го за Музикант на 2013 година. Прие и поздравления за първа самостоятелна живописна изложба. Уточнява: "Неочакваната от мен Голяма награда вече ми е най-любима. Не е единствено за мен и само от публиката, а и за много колеги, с които сме музицирали - те също са гласували."
Интересно как възхваляваният на Запад цигулар, от две години и художник, ще представи не с ноти или бои, а с думи портрета си. Първия щрих поставя с усмивка, че в средата на 60-те години на ХХ век е кръстен в родния град Пловдив на името на българския цар Мицо. Припомня своя снимка, въртяна из интернет - на 4 години уверено държи цигулка. Пътувал с родителите си за Рилския манастир. Поспрели екскурзиантите на зелена поляна, засвирил някой с цигулка и малкият Мичо решил да "смае" младата дама до него в автобуса с цигулка в ръце. След две години в захлас гледал цигулка на витрината на пловдивски музикален магазин и веднага заявил на родителите си: "Ето, това ще е мой път." Те пък го подкрепили, деликатно напътствали, вярват му и до днес. Шегува се, че едва ли не аматьорски започнал. Но съвсем сериозно уточнява: "От това място, от народното читалище с още по-святото име Иван Вазов. Първият ми учител, макар и непрофесионалист, усети таланта ми. Продължих в школата на Музикалното училище с прекрасния цигулков педагог Тодор Кацаров. След заминаването му за Куба и Мексико най-сериозните занимания бяха с Татяна Кръстева. Благодарение на нея спечелих първата си награда още като ученик от конкурса "Светослав Обретенов" в Провадия.

Щастлив човек съм с моите учители

в Пловдив и професорите ми Боян Лечев и Владимир Аврамов в Музикалната академия "Панчо Владигеров". Уважавам учителите си. Не забравям откъде съм тръгнал, на какво са ме научили - кога с болка, кога с радост. Маестро Лечев бе непримирим човек, много точен и дисциплиниран и в началото ми беше доста трудно. От него наследих дисциплинираността. С усмихнатия, приятен проф. Аврамов бе по-лесно. Благодарение на тях като студент се явих на два от най-трудните международни конкурса. На "Чайковски" в Москва съм финалист. От виенския "Крайслер" донесох в България Специалната награда. Дойде и поканата за специализация (1980-1983) при проф. Ифра Нийман в Гилдхол скул в Лондон, по препоръка на професора дори две години преподавах цигулка и камерна музика. Гордея се, че преди мен при маестрото бе скъпият ми приятел, великият днес български цигулар проф. Минчо Минчев. От неговото поколение там специализира Ваня Миланова. След мен дойдоха Галина Стаменова, Елмира Дърварова, Евгения-Мария Попова. Тридесетина прочути сетне по света цигулари излетяхме от Гилдхол скул. Проф. Нийман ми предложи да остана в Лондон, обеща да получа британски паспорт. Избрах, без да се замислям, както му обясних,

поканата на най-големия български музикант

диригента Добрин Петков да стана концертмайстор на Пловдивската филхармония. Никога не съжалих за странната в очите на мнозина стъпка. С оркестъра осъществихме десетина турнета, имах и 13 солови турнета из Европа с пианистката Виолета Попова. Е, бедно платени бяха в ерата на софийската импресарска дирекция, но успях да видя невероятни в много отношения места (някои от тях възкресих в картините си), да свиря пред многобройна публика, докоснах се до друг музикален свят."
Без да е предвидил какво скоро ще се случи в Източна Европа, през 1988 г. Мичо Димитров с конкурс печели мястото на концертмайстор в симфоничния оркестър на Холандското радио. 25 сезона е начело на доскоро водещия европейски оркестър. Миналата година сам подава оставката си. Подчертава, че първата причина е чисто човешка: "Ако предстоящото съкращение за мен бе катастрофа, за другия концертмайстор бе трагедия. Защото дъщеря му, прекрасна цигуларка, е с тумор в мозъка. Реших, че заплатата за колегата е жизненоважна. Втората причина да напусна е професионална - промени се преди всичко атмосферата в колектива. Както в България, тъй и в Холандия, в Европа започнаха съкращения в оркестри, театри, опери. Друго е отношението към изкуствата, културата. За съжаление нивото на великия холандски радиооркестър стремително западна. Напуснаха първите водачи на групи инструменти, промениха не към по-добро концертните програми. Под достойнството ми бе да остана в обезцветения, загубил голямата традиция оркестър. Напускането между другото ми даде

възможността да рисувам

Събеседникът ми по този повод припомня предсказанието на врачка, спряла го преди години в Пловдив, че има и друг талант. Открил го заради продължителен зъбобол. Усложнението с абсцес наложило да изостави голямата любов - цигулката. Спонтанно хванал четката, боите. С рисуване допълнително церил болките. Пред статива си припомнял любими, свети места от Родината и Европа. Припомнял си и гастролите в Румъния, Чехия, Сърбия, Словакия, Франция, Полша, Англия, Испания, Италия, Швейцария, Куба, Мексико. Признава: "Най-развълнуван бях в лондонския "Роял Албърт хол" през 2009 г. Гледат, слушат те 7000 души, а чрез телевизията - и милиони. Усещането там с холандските радиосимфоници, особено при изпълнението на 9-ата симфония на Брукнер, никъде другаде не изпитах." Замисля се проф. Димитров как точно да определи късмета си на 24 години да свири в една от първите в света концертни зали. Създадена е от сър Кристофър Рен в английския град на музиката Оксфорд. "В средата на подиума е роялът, на който през 1703 г. е свирил 23-годишният Георг Фридрих Хендел. Незабравимо преживяване, сякаш и тогава, и сега усещам духа на великия композитор, вълнува се Музикант на годината 2013. Забравя ли се щастието да гостувам в голямата зала на Московската консерватория или рецитала ми в Киевската филхармония. За първи път в Румъния бях преди тридесетина години. В красивата букурещка зала термометърът показваше 6 градуса. Публиката бе с палта, шапки, а музикантите - с ръкавици без пръсти, все пак трябваше да свирим. Румънското радио предаваше на живо концерта и баща ми го слушал в Пловдив..."
Артистът Мичо Димитров често сънува предстоящи концерти. Обикновено е настръхнал, не знае какво точно да свири. В приятните сънища публиката се радва на изкуството му - предал е с цигулката нещо съкровено от себе си.

Големите уроци на големите учители

наяве споделя в концертни зали и в майсторски класове в музикалното училище в Пловдив, в София, Бургас, Широка лъка. През март т.г. за първи път имал клас в пловдивската галерия "Тракарт". Подготвя се за майсторски класове в академията "Огънят на Орфей" (Разлог) и в комплекса на проф. Минко Балкански в новозагорското село Оряховица. Най-искрено казва: "Поклон към проф. Балкански, даващ възможност да се срещат медалисти от международни олимпиади, конкурси с известни преподаватели. Правят се дори семинари по химия, физика. В края на август за втори път там ще работя с талантливи наши деца." Преподавателската си програма Мичо Димитров съчетава с ангажименти в Холандия, концерти у нас и из Европа. Критичен е към себе си, благоговее пред именитите си преподаватели, светлите личности, срещнати през живота и кариерата си. Всеотдаен е като тях и затова без поза изповядва: "Не бих си простил, ако забравя откъде идвам, какво правя. Артистът никога не бива да се приема много на сериозно. Посветили сме се

да даваме красота и любов на хората

Но и усмивка." Признава също, че емоцията е по-важна, води го на концертния подиум, докато на разума се доверява при разучаването на ново произведение, на репетициите. Ясно е защо любимата му дума е ИЗКУСТВО, изписвана с главни букви. Не приема съвременните българи да забравят една от най-красивите ни думи - "благодаря". "Благозвучното БЛАГО-ДАРЯ е сменено с жаргонното мерси. Изчезва благодарността между хората, особено сред младите", более цигуларят.
За любимата, т.е. за цигулката си, може да говори дълго и с благослов. Затова записвам отговора на любопитството ми на каква цигулка свири: "Благодаря за въпроса, защото голямата ми гордост е, че притежавам инструмент, сравним с прочутите италиански направи на Страдивариус, Амати, Гуарнери. В Лондон свирих на Страдивариус, но оставам верен на направената през 70-те години на ХХ век от Владимир Найденов цигулка. Потвърждение, че имаме майстор, сравним с най-добрите в света лютиери, получих в Москва. Преди да е чул изпълнението ми, легендарният Леонид Коган укори професора ми защо е допуснал с такава цигулка да се явявам на престижния конкурс. Засвирих ли, ахна. Накрая ме хвана за ръцете и развълнувано повтори: "Прекрасна цигулка! Прекрасна цигулка!" Навред по света, дето съм гостувал, хваля майстор Владимир Найденов, подчертавам таланта му. Има с какво да се гордеем българите. Нека се съсредоточим към красивото, хубавите неща. Хора, пожелавам ви да слушате Националното радио, класическа музика, ходете на изложби, театри, опери. За гордост и слава са прекрасните български музиканти, певци, художници. Време е да спрем простотията, чалгата, безсмисленото политиканстване."
 

Артистът често сънува предстоящи концерти, но не забравя и миналите

Цигуларят с една от поредните си награди
 

Мичо Димитров може да говори за инструмента си дълго и с благослов