Озирис и Изида неразделни

Двамата са като тяло и отражение, но помежду им няма огледало и нищо не може да ги раздели. Дори смъртта не може да ни раздели, казва й той и взима ръката й в своята. И после двамата се качват на гърбовете на камилите и поемат по тесния път на пустинята към пясъчните стени на града. Отвъд портите, обсипани с най-скъпоценните рубини на изтока, пътят, постлан с гладки камъни, води към площада в центъра, където се издига пирамидата. Озирис и Изида се прегръщат и разделят, той се качва по стълбите и дрехите му изчезват между вратите на главния вход на храма, а тя забулва лицето си и тревожните й очи се изгубват из търговските улици. Жрецът посреща Озирис, двамата поместват един объл камък на пода, под който иззидани стълби се спускат към лабиринтно подземие. И учителят и ученикът слизат надолу към тайните крипти. Всеки храм ще бъде срутен, всеки камък ще стане на прах и всички книги на пепел, казва жрецът и поглежда към Озирис, но думите ще живеят, само Словото ще бъде вечно. Има ли начин, по който и тялото може да бъде безсмъртно?, пита го Озирис и жрецът спира на място. Очите му светят в мрака. Тялото е преходно, това е природата му и нищо не може да промени природата на нещата. Понякога отражението лъже, а друг път показва истината, продължава жрецът и му посочва огледалото в дъното на каменния коридор. Там се отразява само едно тяло - това на Озирис. Двамата свиват по друг коридор и не след дълго се озовават в овална зала, чиито таван изглежда безкрайно далеч. Подът е покрит с пясък, а в центъра е поставен каменен саркофаг, покрит с черен воал. Финалният изпит, казва му жрецът, но още не си готов за това. Докато не се откажеш от главата си, няма да си. И двамата излизат и оттам. Преди да завият обаче, Озирис хвърля един последен таен поглед на овалната зала.
Изида разчупва хляба за вечеря и донася солта на масата. Озирис обаче не яде и не пие, погледът му е другаде, устата му се отваря: той не иска да ми каже, но аз знам - в тази зала онези преди мен са се убивали и са възкръсвали от мъртвите, лодкарят ги е връщал обратно от другата земя. Трябва да го направя. Изида мълчи и го гледа. Ти ще ми помогнеш. И двамата ще се излекуваме от смъртта и ще живеем вечно. Озирис обръща часовника на масата, пясъкът започва да тече и отброява. Светлината от острието на ножа разрязва тъмнината.
Нощта се стоварва върху града, докато две човешки сенки се плъзгат по каменните стени в тесните улици. Телата им са увити в черни мантии, а лицата - скрити под дълбоки качулки. Стъпките им отекват глухо в мълчанието на сградите. Площадът и пирамидата са осветени от запалени факли. Наоколо стражите спят прави, подпрени на копията си. Двете сенки се плъзгат между пазачите, после пълзят като змии по земята и накрая опират гърбове върху едната стена на пирамидата. Оттам скоро достигат до мястото, където един от камъните се отмества и открива таен проход. Сенките грабват по една от факлите наблизо, после изчезват в пролуката и камъкът отново идва на мястото си, а градът продължава да спи.
Озирис и Изида, с факлите в ръце, бродят като призраци из коридорите на пирамидата. Овалната зала ги чака. Ще нарежеш тялото ми на парчета, нарежда той, и ще разпръснеш парчетата - двете ръце, двата крака и главата - в леглото, в което спя, в къщата, в която са ме родили, под дървото, където се познахме за първи път, в твоята чиния, от която ядеш и на върха на тази пирамида. После ще събереш тялото ми и отново тук ще го донесеш и лодкарят ще ме върне обратно по реката, от която никой не се връща и тогава ще знам и ще бъдем вечни и неразделни. Озирис й подава ножа. И Изида го убива от любов.
Това е тайна, която няма как да знаеш, докато мислиш тялото си като себе си, докато мъкнеш тежестта на отражението си. Понякога отражението лъже, а друг път показва истината. Но помни, винаги и никога, ти не си това тяло. Някъде далеч един феникс възкръсва от пепелта.
Изида ходи като болно отражение и държи в ръце парчетата от тялото на своя любим. И в леглото му, в къщата на родителите му, под дървото в пустинята, на масата и на върха на пирамидата тя се усеща някак нереална, сякаш се превръща в мираж и избледнява от света, а пясъкът в часовника изтича. Преди слънцето да се издигне, Изида е отново в залата, събрала е парчетата, полага ги в саркофага и ги покрива с черния воал. Мъртвата материя се вдига обратно за живот и Озирис се изправя. Изида го обсипва с целувки. Но Озирис е друг, отблъсква я и започва да мълчи.
Отвъд няма река, а езеро, което не е замръзнало, но не мърда и водата в него е застояла, но е бистра. Това сляпо езеро е Окото на света и всеки, който умре, се оглежда в него и вижда Бог. И аз се огледах и го видях. Той стои някъде там. И ни чете. И ни пише. Ние сме безсмъртни в същността си, но светът не е и една буква е достатъчна да го довърши. И всеки камък ще стане на прах. И само думите Ни ще останат.